Адът: Дали Богът на християнството е гневен Съдия? - Тимъти Келър [Проповед]

 

Адът: Дали Богът на християнството е гневен Съдия? - Тимъти Келър [Проповед]

 

Лука 16:19-31

 

„Имаше някой си богаташ, който се обличаше в пурпур и висон и всеки ден правеше бляскави пиршества. Имаше и един сиромах на име Лазар, покрит със струпеи, когото слагаха да лежи пред портата му, като желаеше да се нахрани с трохите, паднали от трапезата на богаташа; и кучетата идваха и ближеха раните му. Умря сиромахът и ангелите го занесоха в Авраамовото лоно. Умря и богаташът и беше погребан. И в ада, подложен на мъки, той повдигна очи и видя отдалеч Авраам и Лазар в неговото лоно. И той извика: Отче Аврааме, смили се над мен и изпрати Лазар да натопи края на пръста си във вода и да разхлади езика ми; защото се мъча в този пламък. Но Авраам каза: Синко, спомни си, че ти си получил своите блага приживе, така както и Лазар – злините; но сега той тук се утешава, а ти се мъчиш. И освен всичко това между нас и вас зее голяма бездна, така че онези, които биха искали да минат оттук към вас, да не могат, нито пък оттам да преминат към нас. А той каза: Щом е така, моля ти се, отче, да го пратиш в бащиния ми дом, защото имам петима братя, за да им засвидетелства, да не би да дойдат и те на това мъчително място. Но Авраам каза: Имат Моисей и пророците; нека слушат тях. А той отговори: Не, отче Аврааме, но ако отиде при тях някой от мъртвите, ще се покаят. И той му каза: Ако не слушат Моисей и пророците, то и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедят.“

 

 

Всяка седмица избираме едно от нещата, които най-много притесняват хората в християнството, и го поставяме на фокус, а тази седмица разглеждаме християнското учение, че Бог е съдия и то съдия, който „изпраща“ хората в ада. Съществуват редица форми и ние ще разгледаме няколко от тях, различни форми и опасения относно това учение, но в общи линии мисля, че най- универсалното възражение звучи така: "Как може да се съвмести идеята за осъждение в ада с идеята за любящ Бог. Осъждението в ада и любящият Бог? Тези неща просто не вървят заедно!" Какво ще кажем по този въпрос? Ще ви кажа едно от нещата, които съм казвал през годините като служител- някои хора ме питат: „Какво е твоето вярване относно ада?“ И един от отговорите ми е, че според мен библейските образи на адския огън вероятно са метафорични. И хората си отдъхват: "Ох!" Тогава аз винаги добавям: "Това е метафора за нещо, което е безкрайно по-лошо от огъня." И тогава обръщат възклицанието: "А?"

 

 

Обичам да твърдя, че християнското разбиране за ада е от решаващо значение-  че адът е нещо неизмеримо далеч по-лошо от огъня. Осъзнаването на това е от решаващо значение за разбирането на собственото ти сърце, за да живееш в мир в света и да познаваш Божията любов- разбиране на собственото ти сърце,  живот в мир в света и познаване на Божията любов. Знам, че тези три неща прогресивно изглеждат контраинтуитивни, така че нека ги разгледаме. Първата точка е най-дълга, а другите две ще надградим върху нея.

 

 

На първо място, разбирането на концепцията за ада е изключително важно, за да разберете собственото си сърце. В тази притча има двама герои - богат и беден човек. Една забележителна особеност, която тълкувателите посочват от години е, че това е единствената притча, в която един герой, беднякът, има собствено име. Ако погледнете всички останали притчи на Исус, никой няма посочено собствено име, освен този беден човек- Лазар. Ако Исус е решил да използва този подход, щом  единият герой има име, със сигурност и другият герой би трябвало да има име, но той няма. Имаме герой с име и герой без име и контрастът е умишлен. Какво означава това?

 

По онова време в Израел е почти невъзможно богатият човек да е бил атеист или езичник. Богатият човек е вярвал в Бога от Библията, молел се е на Бога от Библията, спазвал е законите на Бога от Библията, но се намира в ада- и е без име. Защо? В стих 25 Авраам казва: „… спомни си, че ти си получил своите блага приживе…“ – ти вече имаше в живота си добри неща- най-големите, най-добрите неща, нещата, върху които си изградил живота си, вече ги имаше.  

 

Философите от много години говорят за това, което наричат summum bonum, най-висшето благо в живота. Кое е вашето най-висше благо? За какво наистина живеете? Кое считате за вашата най-висша ценност? Кое дава смисъл на живота ви? Кое ви дава усещане за това кои сте? Каквото е най-доброто, най-висшето нещо, най-върховната ценност, то ви дава идентичност.

 

Този човек имаше своите добри неща. Това е в минало време. Статусът и богатството бяха основата на неговата идентичност. И сега, когато статусът и богатството са изчезнали, от него не е останало нищо. Той е бил богаташ и нищо друго! Виждате ли? Той няма идентичност! Тя е изчезнала! Той е без име. Защото когато от човека отнемеш неговото всичко- като богатство и статус, той няма идентичност. Ще кажете: „Ако някой отнеме всичко, тогава адът е мястото, където всичко е отнето. А каква е алтернативата?“

 

Сьорен Киркегор, великият датски философ, има книга, озаглавена „Болест до смърт“- единствената му книга, която съм чел и наистина разбирам. Но действително я разбрах. В тази книга той търси пълноценно определение за греха и го описва като изграждане на идентичността върху всичко друго, освен Бог. В книгата той се мъчи да намери добро определение за греха- знае, че традиционното определение е нарушаване на Божия закон. И, разбира се, той е съгласен, че нарушаването на Божия закон е грях, но се чуди дали това е достатъчно всеобхватно.

 

А причината за съмнението му е у фарисеите! Той казва: „Ето фарисеите, те спазват всички закони с голяма строгост, а все пак са изгубени, защо?“ Когато фарисеите служеха в качеството си на свои собствени спасители и господари, защото търсеха да заслужат своето спасение, те се опитваха да поставят Бог в положението на длъжник-  защото са толкова добри, Бог трябва да ги благослови и да отговори на молитвите им, да им даде добър живот и да ги заведе в рая. Когато фарисеите, като спазват закона, правят това, печелейки собственото си спасение, всъщност изграждат собствената си идентичност не върху Бога, а върху моралните си постъпки. Те черпят гордост и самочувствие от морала и религиозността си, и това разрушава характера им. Вътрешно те са изпълнени с гордост, самодоволство, алчност и закоравялост, а външно сеят хаос. Защо? Защото най-доброто определение за греха, и мисля, че тук Киркегор е абсолютно прав, е да градиш идентичността си върху нещо друго, освен Бог. Да превръщаш добри неща във върховни,  най-важни неща.

 

 Считам, че в случая Киркегор се придържа стриктно към Библията, като следва Римляни 6-та глава, която ще разгледаме по-късно през есента. Той твърди следното: грешката е в това, че взимаме нещо добро и го превръщаме в нещо върховно- например ако погледнеш към нещо в този живот и кажеш: „Ако имах това, тогава бих имал значение и стойност, само да го имам, но ако го нямам, тогава съм нищо!“. Ако погледнете парите, кариерата, талантите си, външния си вид, ако погледнете романтичната си връзка, ако погледнете родителите си, ако погледнете децата си, ако погледнете властта, одобрението, комфорта, контрола, ако погледнете някое от тези неща и ги направите по-фундаментални за значението и сигурността си от любовта и познанието за Бога, тогава, макар да вярвате в Бога от Библията, да се молите на Бога от Библията, може да се подчинявате на законите на Бога от Библията, но вашата вяра, оправданието на живота ви, корените на вашата идентичност, с други думи, това, на което наистина се покланяте, е нещо различно от Бога на Библията. И това запалва огън в сърцето ви, духовен космически огън… За това е тази метафора за адския огън.

 

Вие може да възразите: "Какви ги говориш, че тези неща се разразяват в пожар?"

 

Знаем много за опустошителните последици от пристрастяването, зависимостите. Знаем за вътрешното и външното опустошение, което пристрастяването предизвиква. И то се състои от неща като това: на първо място има "разпадане", което се случва при прогреса на пристрастяването, защото човек се нуждае от все повече и повече от пристрастяващото вещество, за да получи все по-малко и по-малко от еуфорията, от високия градус на удовлетворението. На човек му трябва още и още от веществото и прави всичко, за да го получи, а постига все по-малко и по-малко от удовлетворението и това води до съсипване. Друга част от пристрастяването е "изолацията". Човек трябва да лъже, трябва да се оправдава и, разбира се, винаги да обвинява всички останали за проблемите. И си казва: "Никой не ме разбира!" и "Всички са против мен!"… Разбира се, всичко това е част от отричането. Има разпад, има изолация и има отричане. И става все по- невъзможно за този човек да види какво наистина се случва. Все по-голямо откъсване от реалността.

 

 

Но вие знаете за това, вероятно всеки в тази стая си казва: "Знам, разбира се, и познавам от първа ръка, от втора ръка, най-много от трета ръка, опустошението на тези бедни хора, които се пристрастяват към веществата."

 

 О, почакайте…

 

Ами ако Железният гигант е прав? Сега, тъй като повечето от вас изглеждат като по-възрастни от десет години, може би не сте гледали филма "Железният гигант", но аз ви препоръчвам да го гледате, защото е може би най-добрият анимационен филм, който някога съм гледал. Обичам този филм. Ако го гледате има едно място, където Железният гигант казва: "Душите не умират. Душите не могат да умрат." И, разбира се, ако той е прав, а Библията също го твърди-  душата след смъртта продължава да съществува вечно, вашето лично съзнание продължава да съществува вечно, ако Железният гигант е прав, ако и Киркегор е прав; това означава, че всеки един човек, религиозен или нерелигиозен, морален или неморален, е своего рода пристрастен-  като основава самата си идентичност, залага своята същност на нещо друго освен Бога, което никога не може да му даде удовлетворението, което се надява да получи. Ако всички ние сме пристрастени, по такъв фундаментален начин, и душите ни продължават да съществуват вечно, какво означава това?

 

 К. С. Луис казва така: "Християнството твърди, че ще живеем вечно, и това трябва да е или вярно, или невярно. Има много неща, за които не си струва да се притеснявам, ако ще живея само осемдесет години, но ако ще живея вечно- по-добре е да се притеснявам за тези неща. Може би лошият ми нрав или ревността ми се влошават, но се случва бавно и на малки степени, така че за кратък живот няма да е много забележимо, но след милион години може да е абсолютен ад. Всъщност, ако християнството е вярно, адът е точното понятие за такова нещо. Адът започва с мрънкащо лошо настроение-  винаги се оплакваш, винаги обвиняваш другите, но считаш себе си за различен. Може дори да критикуваш такива черти в себе си и да ти се иска да спреш с тези неща, но може да дойде ден, когато вече няма да можеш да спреш. Тогава няма да е останало нищо от самия теб, което да критикуваш или пък нищо от теб, което да се наслаждава на такова настроение. Ще е останало единствено самото мърморене, което продължава да действа като вечна машина."  Така че не е въпросът дали Бог ни „изпраща“ в ада… У всеки от нас израства нещо, което ще бъде ад, ако не се пресече в зародиш. Огън. Гледаш дървото погълнато в огъня- как то се разпада.

 

Едно нещо е да обичаш кариерата си, но ако изградиш личността си върху нея и нещо се обърка в кариерата ти, ти не просто ще бъдеш наранен и страдащ, както би трябвало да бъде, а ще бъдеш опустошен, ще се почувстваш безполезен, ще се хвърлиш от някой мост. Разпад. Дезинтеграция.

 

Нормално е да обичаш някого и да искаш да бъдеш обичан, но ако изградиш цялата си идентичност върху това и има проблем в семейния ти живот, няма да си просто наранен и наскърбен, както би трябвало да бъде. Ще бъдеш съсипан! Ще се чувстваш безполезен, ще ти се иска да се хвърлиш от някой мост.

 

Твоите добри неща те заробват, започват да те дезинтегрират, започват да те изолират, така че когато нещо застане на пътя им, вместо просто да се уплашиш, ти се парализираш. Вместо просто да се ядосваш, ти ставаш непримиримо озлобен. Вместо да си унил, ти се намразваш до безкрайност.

 

Това е огънят. Не го ли виждаш в себе си? Не виждаш ли накъде отива?

 

И след всичко това- отричането. Отричането.

 

Когато изобразява ада К.С. Луис постоянно повтаря, че вратите му са заключени отвътре. Това е цялата идея на ада.  

 

Хората във вихрушката на пристрастяването се чувстват така. Те казват неща от рода: „Положението не е много добре, но не мога да си представя да съм някъде другаде“ „Уж всички знаят, но никой не ме разбира.“ „Не е толкова лошо, колкото казваш, аз наистина мога да се справя с това".

 

Това е адът! Това е адът!

 

Ако това е така, а аз мисля, че е така, имаме потвърждение тук, в този текст. Вижте лудостта, вижте липсата на връзка с реалността, която характеризира хората в ада. Тълкувателите отдавна са отбелязали, че богаташът  е изумително сляп, отричащ и майстор в прехвърляне на вината. Забележете,  че Лазар е на небето, погледнете къде е богаташа-  в ада, но все още командва Лазар. Той все още иска Лазар да дойде и да му разхлади езика, все още очаква Лазар да бъде негов слуга. И забележете още нещо, той не иска да излезе от ада, а просто се опитва да вкара Лазар вътре. Той не иска да излезе и силно намеква, че Бог не е дал достатъчно навременна информация. Праща Лазар да отиде при петимата му братя и да им даде информация- е какво е това, ако не явен намек: "Не получих достатъчно информация, никой не разбира ситуацията и всъщност дори не би трябвало да съм тук, а освен това тук не е толкова лошо, наистина не искам да съм там горе - с всичките му глупости, каквото и да правите там горе, но бихте ли изпратили някой тук долу, за да ми даде малко удобства."

 

Да обобщим- адът е свободно избрана идентичност, основана на нещо друго освен Бог, която продължава вечно.

 

Адът е вашата свободно избрана идентичност, основана на нещо друго освен Бог, която продължава вечно. Разпадане, дезинтеграция, разпадане, отказ да призная какво се случва с мен. Това е причината, поради която може би съществува идеята, че Бог е Бог, който някак си хвърля хората в ада;  Той ги хвърля в яма и те се катерят по стените, казвайки: „Моля ви, пуснете ме навън!“ а Бог казва: „Не! Вече е твърде късно! Това е адът за вас!“

 

К. С. Луис го формулира така: „В дългосрочен план отговорът за онези, които отхвърлят доктрината за ада, е сам по себе си въпрос. Какво искате от Бог да направи? Да заличи миналите грехове и на всяка цена да им даде ново начало? Той го направи на Голгота. Да им прости? Но те не искат прошка. Да ги остави на мира?- Ето това е адът. В крайна сметка има само два вида хора – тези, които казват на Бог: „Да бъде Твоята воля“, и тези, на които Бог накрая казва: „Да бъде твоята воля“. Всички, които са в ада, сами го избират. Без този собствен избор, това не би било ад.“

 

Позволете ми също да кажа, като своеобразно приложение в този момент, че разбирането на естеството на ада е изключително важно за мен лично. Възприемайки себе си (и вас) като духовно зависими (далеч от обновяващата Божия благодат, всички сме зависими), това е от решаващо значение, за да знаете как да се справяте с това, което се случва с живота ви. Трябва да видите сериозността му.   Искам да кажа, че това, което наистина правиш като християнин, през по-голямата част от живота си е да гледаш как огънят започва да се появява, да духнеш два три пъти „фю-фю-фю“ и това е в общи линии всичко. Казваш си, че трябва да се справиш с това, и можеш да се справиш с него с помощта на Евангелието, да се справиш с него с помощта на благодатта, но огънят постоянно се връща отново. Но е ужасно полезно да знаем какво е това. От какво се състои то. Какво ще го потуши.

 

Кой си ти в действителност? Имаш ли основна идентичност, име, основано на това, което Бог е направил за теб в Исус, какво Бог мисли за теб в Исус, основано на това, че си дете на Царя, основано на мисията да стигнеш до новото небе и новата земя. Имаш ли фундаментална основна идентичност, която е там, независимо от обстоятелствата, независимо от това, което се случва? Отделно от всичко, което се случва, да знаеш кой си! Стабилност, имаш ли я? Или си само бизнесмен? Или само бизнесдама? Или си само артист? Само майка ли си? Само баща ли си? Готов ли си да се вгледаш толкова дълбоко в себе си, колкото това учение ни призовава да погледнем? И така, считам, че без доктрината за ада не можем да разберем наистина собственото си сърце.

Второ,  мисля, че без доктрината за ада не можем да живеем в мир в този свят. Да го кажа другояче- учението за ада е чудесен начин да се научим да живеем в мир в този свят.

 

Ще кажете: "Какво?"

Да.

 

Ще бъда кратък, в края на август говорихме за това, разглеждахме Марк 13.

Има много хора, които наистина се страхуват, че ако вярваш в Бога Съдия и в учението за ада, това означава, че ще презираш дадени класи хора и ще ги потискаш.

 

Наскоро Уенди Каминер в The Nation  взе интервю от Рик Уорън, автор на книгата ”Целеустремен живот“ (Purpose Driven Life). Макар тя да го харесва, все пак каза , че според нея вярата му "по своята същност е разделяща. В края на краищата нехристияните, колкото и да са отдадени, са счетени за изгубени. Какви са перспективите за равноправно гражданство за онези от нас, които са прокълнати от отказа си да се родят отново".

 

"Какви са перспективите за равноправно гражданство за онези от нас, които са прокълнати от нежеланието си да се родят отново?"

 

И така, това, което тя казва, е, че няма как да се отнасяте към нас като към равноправни граждани, ако смятате, че сме изгубени, осъдени и прокълнати? Ще ни потискате, ще ни презирате и ще се чувствате в правото си да ни маргинализирате. Е, виждате ли- това възражение, макар че е разбираемо, всъщност изобщо не схваща какво казва Библията за ада!

Защото, ако разбираме правилно текста, адът изобщо не е нещо, наложено от Бога, нали? Всъщност за мен (а и за други тълкуватели) е интригуващ стих 25, когато Авраам поглежда от небето към ада и говори на този глупав богаташ, този абсолютно откъснат от реалността човек в ада. Как го нарича? "Ти, зъл грешник!"? Какво му казва? "Сине. (Текнон)." Специалистите казват, че тук има патос. Тук има тъга. Има усещане за трагедия. Исус, Авраам, Бог, всеки, който вярва на Библията, не гледа на хората, като на такива, които са на път към този огън. Почти невъзможно е да се разбере кой точно ще стигне там и кой не, особено ако разбираш и виждаш себе си. Но въпросът е, че дори и да знаехте, нямаше да ги гледате с пренебрежение. Не и, ако разбирате учението за ада и осъждението.

 

Мирослав Волф (в пленяваща глава в книгата си "Изключване и прегръдка", която често цитирам, защото е толкова важна) казва, че като хърватин е имал пряк опит и преживяване на ужасно насилие на Балканите. Там той е видял как хората в продължение на години са заключени в цикъл на отмъщение и репресии. "Вие направихте това на нас, ние ще направим това на вас. Вие направихте това на нас, ние ще направим това на вас." Но в книгата си той казва, че цикълът на отмъщение не се подхранва от вярата в Бога Съдия, а от липсата на вяра в Бога Съдия. Волф казва нещо е забележително:

 

"Ако Бог не се гневеше на несправедливостта и измамата и не слагаше окончателен край на насилието - този Бог не би бил достоен за поклонение... Единственото средство да забраним всякакво прибягване до наказателни действия от наша страна е да настояваме, че наказанието е легитимно само когато идва от Бога... Тезата ми, че практикуването на живот без насилие изисква вяра в божественото възмездие, ще бъде непопулярна за мнозина... [Но] в спокойствието на дома от предградията се ражда тезата, че човешкият живот без насилие е резултат от вярата в Бог, Който не съди. В една изгоряла от слънцето земя, напоена с кръвта на невинните, тази теза неизменно ще умре ... [заедно с] други приятни заблуди на либералния ум.“

 

Ето какво иска да каже той:  Ако разговаряте с хора, чийто домовете са били опожарени, членове на семействата им са били убити и изнасилени, как ще ги спрете от това да вдигнат меча и да бъдат засмукани в кръга на насилието и отмъщението? Какво ще им кажете? Че насилието не решава нищо? Такова морализаторство не само няма да докосне сърцата им, но и не показва загриженост за справедливостта, а всеки, който е бил ощетен по този начин, трябва да получи справедливост! Волф твърди, че единственото средство, достатъчно мощно да успокои човешкото сърце за справедливост и в същото време да ни предпази от това да бъдем засмукани в този цикъл на кръв и отмъщение, е да приемем, че има Бог и той ще докара нещата до справедливост. До пълна справедливост.

 

Волф предупреждава да не си мислите, че липсата на вяра в Съдещ Бог ще предпази хората от това да бъдат въвлечени в цикъла на насилието. Ако не вярвате в някой, който ще оправи всичко, ще възстанови справедливостта, то тогава ще вземете меча и ще бъдете въвлечени в лично отмъщение. Затова той казва: "Ако не вярвате в учението за Божия съд, ако не вярвате в това, че то е мощен ресурс за живот в мир на земята, вие сте имали привилегирован живот. Вие не сте преживели реалността на отмъщението.“

 

 

„Вярата в Божия съд е от решаващо значение, казва Волф- единственото  достатъчно силно средство, което може да ми помогне, като хърватин, да живея в мир на Земята."

 

Така че адът е необходим, за да разбереш собственото си сърце, адът е необходим, за да живееш в мир на Земята, а учението за ада е необходимо, за да познаеш любовта на Бога.

 

"Какво казваш?! Чакай малко?!" Някой ще възрази: "Това учение е най-лошото от всички!" "Цялата идея за Бога Съдия и ада изглежда противоположна на идеята за Бога на любовта".

 

Това не е така. При цялото ми уважение, грешите.

Погледнете края на този пасаж. Какво иска богаташът от Авраам- за петимата си братя. Иска чудо. Изпраща Лазар обратно!

 

Те знаят, че Лазар е мъртъв и ако Лазар внезапно се издигне от земята пред очите на петимата братя, това е чудо, това е чисто, грандиозно чудо. Възкресение, някой възкръснал от мъртвите, можете ли да си представите? Лазар възкръсва и се чува: "О, Боже мой, това е Лазар!"

Ако Лазар им каже: "Има ад!" Какво ще кажат те? Не, няма? Разбира се, че ще кажат "да". "О, боже мой, по-добре да живея наистина добре, не искам да отида в ада". Авраам казва: "Няма да се получи." Той казва, че "те няма да бъдат убедени", а тази дума между другото означава повече от рационалност.

 

Разбира се, те ще бъдат убедени в смисъла на: "О, Боже, не знаех, че има ад. Ето едно писмо от нашия брат, о, Боже мой, той казва да внимаваме!"

 

Авраам всъщност обяснява, че страха, страха от ада, от проклятие никога няма да промени основните структури на сърцето ви. Не става така. О, каква ирония- страхът от ада никога няма да ви предпази от ада- няма да потуши огъня.

 

А какво е огънят?

 

Какво не е наред с теб и мен? Какво не е наред с нас, какво не е наред със света?

 

Егоцентризъм! Грижа ни е само за себе си! Аз, аз, аз, аз, аз! А не ти. Аз над теб. Аз над теб. Аз вместо теб. Ето това не е наред.

 

 И когато плашите хората; когато хората си казват: "По-добре да съм добър, защото се страхувам от ада. По-добре да бъда добър заради страха от проклятието." Защо да бъдат добри? Дали са добри заради самото добро? Дали са добри заради самия страх? Дали са добри заради Бога, само за да му угодят? Те са добри заради самите себе си. Това е просто още един вид егоизъм. Това е морален егоизъм, но пак е егоизъм.

 

И не само това, заради Бога ли искат да са добри- само за да Му угодят, само за да Му се наслаждават? Не, те използват Бога и си казват: "Е, ако наистина живея достатъчно добър живот, Бог ще трябва да ми даде нещата, на които основавам идентичността си". Дай ми успех, дай ми семейство, дай ми мъжа или жената на моите мечти, заведи ме на небето и все такива неща. С други думи, Бог все още е средство за постигане на целта, за да получите нещата, върху които наистина градите идентичността си.

 

И да станете изведнъж наистина морални, и да ходите на църква, да четете Библията и да правите всички тези добри неща от страх от ада, вие просто раздухвате огъня. Вие сякаш пренареждате егоизма, гордостта и злото на сърцето си вътре в моралния си живот. Вие сам ставате съдебно жури, което пренастройва злото на сърцето ви, за да ви направи морален човек.  

 

 

Какво ще промени самите структури на сърцето? Любов. Радикална любов. Радикалната, безусловна любов е единственото нещо, което ще откъсне нашите недоверчиви, отричащи, коварни сърца и ще ги шокира в изцяло нов начин на живот и съществуване. Любов.

 

Е, откъде ще получим този вид любов, която променя сърцето ни?

 

Исус ни го казва косвено. Това, което богаташът от притчата казва е: "Ако братята ми имаха човек, възкръснал от мъртвите, ако имаха истинско чудо, тогава всичко щеше да бъде наред." А Авраам възразява: "Няма да стане.“

 

Виждате ли-  това сякаш ни кара да се замислим за нещо-  Нима Исус не е възкръснал от мъртвите? Нима Исус не е възкръснал от мъртвите?

 

Разбира се, че е възкръснал. Не е ли достатъчно Исус да възкръсне от мъртвите? Не. Ако Исус изведнъж се появи на върха на планината, това само ще създаде страх! "О, Боже мой, Той трябва да е Господ, какво да правя сега? Къде трябва да се подпиша?" "Как да избегна ада?!"

 

Исус казва: "Не, ключът е в това, че трябва да знаеш защо умрях. И знаеш ли къде можеш да намериш това? В Мойсей и пророците. Трябва да знаеш защо умрях и възкръснах.“

 

А какво пише в Мойсей и пророците? Там е единственото място, където ще намерите тази любов. „Но Господ допусна Той да бъде съкрушен от страдание и да бъде прободен – дотолкова, че  видът Му беше нечовешки изтерзан и образът Му не приличаше вече на човешки. Защото Господ Го направи жертва за вина, но Той ще види страданието му и ще бъде удовлетворен.“ (Исая глави 52-53)

 

Няма как да знаете колко много ви обича Исус, ако не видите колко много е страдал Исус. Какво е изстрадал на кръста?

 

Преди години четох една илюстрация от проповед на Дейвид Мартин Лойд Джоунс, която наистина ми помогна:

 

 "Представете си, че един мой приятел идва при мен и ми казва: "Хей, онзи ден бях в дома ти и пристигна една твоя сметка, а теб те нямаше, затова я платих." И Дейвид Мартин Лойд Джоунс пита как трябва да реагирам:  "Нямам идея как да реагирам, докато не разбера колко голяма е била тази сметка. Дали са били само пощенски разходи? Доплатени са някакви стотинки и бих казал само едно: "Благодаря!" Но какво ще стане, ако данъчната служба най-накрая те са ме спипали. Ами ако става дума за десетте години назад, за които не съм плащал данъци? Ами ако това е бил огромен дълг? Ако е бил огромен дълг?“

 

Лойд Джоунс казва, че докато не разбера колко е платил, не знам дали да му стисна ръката, или да падна на земята и да му целуна краката. Какво всъщност е преживял Исус Христос на кръста? Ако не вярвате в ада, никога няма да разберете колко много ви е обичал. Никога няма да разберете колко много ви цени. Сърцето ви никога няма да разбере, освен ако не вярвате в ада и не знаете защо?

 

Защо Исус Христос говори толкова много за ада? Защото на кръста Той го понесе. Огънят падна в сърцето му. В Апостолския символ на вярата се казва: "Той слезе в ада". А какво означава, че е слязъл в ада? Когато е казал "Отче? Защо си Ме оставил?" "Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?" Да загубиш любовта на приятел боли. Загубата на любовта на съпруга боли повече. Колкото по-дълбоки и големи са взаимоотношенията, толкова по-опустошителна и мъчителна е загубата на любов.

 

И знам, че това не може да се разбере от опит, но на кръста, когато Исус Христос загуби, когато синът загуби вечната любов на Отца, той преживя агония на разпад, на дезинтеграция. Той преживя изолация. Безкрайно по-голяма, отколкото вие и аз преживяваме във вечността в Ада. Той понесе изолацията и дезинтеграцията, която заслужаваме, взе ги върху Себе Си. Защо? Той ви обича и ако не видите, че Той не е изпитал само физическа болка или някаква емоционална болка на кръста, ако не вярвате в ада, никога няма да разберете колко много ви е обичал! Никога няма да разберете колко много Го е грижа за вас. Никога.

 

Каква ирония- хората вярват, че като се отърват от идеята за съда и ада, ще направят Бога по-любящ, но всъщност Го правят по-малко любящ. И ако някой ми каже: "О, аз вярвам в Бога на любовта, не вярвам в ада, не вярвам в съда или нещо подобно", винаги казвам: "Какво е струвало на твоя Бог да те обича?", а те казват: "Не знам дали му е струвало нещо, Той просто обича всички!".

 

Ако Бог просто обича всички и това изобщо не Му струва нищо, мога да уважавам такъв Бог, мога да се радвам за такъв Бог, сигурен съм, че това ме засяга по някакъв начин… Но ако искам да се преобразя, ако искам да усещам дивата му любов около себе си, ако искам чудна любов и възхвала, ако искам дързост и смирение, ако искам преобразяване, ако искам да мога да пея за любов толкова невероятна, толкова божествена, че изисква душата ми, живота ми, всичко, трябва да вярвам в ада.

 

Библейската доктрина за ада, ако не я разбирате наистина или знаете само  части от нея, може да я изопачите, за да създадете предлог за жестокост. Но за да я проумеете наистина означава да разберете как всички сюжетни линии на Библията, отнасящи се до правосъдието се обединяват в Исус Христос, Който е Съдията на земята, Който е дошъл не за да съди, а за да понесе присъда и да отиде в ада заради враговете си. Ако разберете това, ако схванете това, то ще ви даде възможност да живеете в мир, с другите хора, с Бога, който е направил това за вас, и със себе си.

 

(Проповедта е преведена с незначителни съкращения на някои думи тук там, за да се запази потокът на мисълта) 

 

Източник: Tim Keller sermons via Gospel in Life

 

Photo by Frank Licorice -  https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32233899