"...символите са естествената реч на душата, език, по-стар и по-универсален от думите."
Studies in Medieval and Renaissance Literature
C.S. Lewis
ГЛАВА 9
ЕДМЪНД СПЕНСЪР, 1552-99 Г. (откъс)
(2) Алегорията или „вътрешният смисъл“ на „Кралицата на феите“ обикновено се разглежда в две направления: „морална“ или „философска“ алегория и „историческа“ или „политическа“ алегория. Първата е ясна, сигурна, съществена; втората е неясна, често съмнителна и от поетична гледна точка без особено значение. Самият Спенсър в уводното си „Писмо“ до Raleigh ни е казал, че Глориана от „Кралицата на феите“ означава (в определен смисъл) кралица Елизабет; Джеймс I се оплаква, че Дуеса очевидно е Мария, кралицата на Шотландия; има и места, в най-лошите части на най-лошата книга (v), където алегорията за външните работи става несъмнена. Освен тези няколко сходства, тълкуването на историческата алегория е противоречиво и спекулативно. Аз самият (тук се различавам от много учени, които уважавам) се отнасям към него с голяма доза скептицизъм. На някои от публикуваните мои фантазии бяха натрапени (често от най-любезните критици) толкова много възхитителни алегорични значения, за които не съм и сънувал, че се съмнявам дали е възможно човешкият ум да измисли нещо, в което умът на някой друг човек да не може да намери, и то правдоподобно, алегория.
…
Моралният или философският смисъл е, от друга страна, съществен; и за щастие при подхода към това имаме предимство, което липсваше на деветнадесети век. Нашите дядовци можеха да смятат алегорията за произволен литературен похват, за „фигура“, включена в книгите по реторика. Работата на Юнг и Фройд, както и практиката на много съвременни поети и прозаици, ни показват съвсем различно виждане. Вече знаем, че символите са естествената реч на душата, език, по-стар и по-универсален от думите. Тази истина, ако и да не се разбира точно така, както я разбира съвременната психология, е била приета и прилагана от древния и средновековния свят и все още не е била изгубена по времето на Спенсър. Всъщност той се е появил точно навреме, точно преди раждането на онзи нов, насочен навън, рационализиращ дух, който е щял да ни даде победа над неживата природа, като същевременно ни откъсне от дълбините на собствената ни природа. След Спенсър чак до наши дни алегорията се превръща просто в един вид литературна играчка, както е в есетата на Джоузеф Адисън или Самюъл Джонсън. Спенсър е последният поет, който е можел да използва сериозно стария език и който е имал аудитория, която го е разбирала.
Studies in Medieval and Renaissance Literature
C.S. Lewis
(2) The allegory or ‘inner meaning’ of The Faerie Queene is generally regarded as twofold: a ‘moral’ or ‘philosophical’ allegory, and a ‘historical’ or ‘political’ allegory. The first is clear, certain, essential; the second obscure, often doubtful, and poetically of little importance. Spenser himself in his prefatory ‘Letter’ to Raleigh has told us that Gloriana, the Faerie Queene, means (in a certain sense) Queen Elizabeth; James I complained that Duessa was obviously Mary Queen of Scots; and there are places, in the worst parts of the worst Book (v), where the allegory about foreign affairs becomes unmistakable. Apart from these few equivalences, interpretation of the historical allegory is controversial and speculative. I myself (here differing from many scholars whom I respect) regard it with a good deal of scepticism. Some published fantasies of my own have had foisted on them (often by the kindliest critics) so many admirable allegorical meanings that I never dreamed of as to throw me into doubt whether it is possible for the wit of man to devise anything in which the wit of some other man cannot find, and plausibly find, an allegory. I do not believe that a consistent and detailed historical allegory (such as we find, say, in Dryden’s Absalom and Achitophel) runs through The Faerie Queene. Particular scenes contain, in addition to their moral or philosophical meaning, a parallel to some contemporary event. Probably it does not last beyond the scene in which it occurs: when we meet the same characters in a different scene we need not expect them to have the same (or, necessarily, any) historical meaning. How lightly the whole thing should be taken may be judged from the way in which Spenser himself speaks of it. Gloriana at some points and for some purposes symbolizes Elizabeth, but Elizabeth is also at other points and for other purposes, Bel-phoebe. But in his ‘generall intention’ Gloriana is ‘Glory’; that is her permanent and essential meaning in the poem. The many generations who have read and re-read The Faerie Queene with delight paid very little attention to the historical allegory; the modern student, at his first reading, will be well advised to pay it none at all.
The moral or philosophical meaning is, on the other hand, essential; and fortunately in approaching this we have an advantage which the nineteenth century lacked. Our grandfathers might regard allegory as an arbitrary literary device, a ‘figure’ listed in the books on rhetoric. The work of Jung and Freud, and the practice of many modern poets and prose writers, has taught us an entirely different view. We now know that symbols are the natural speech of the soul, a language older and more universal than words. This truth, if not understood exactly as modern psychology would understand it, was accepted and acted upon by the ancient and medieval world, and had not yet been lost in Spenser’s day. He came, in fact, just in time, just before the birth of that new outward-looking, rationalizing spirit which was going to give us victory over the inanimate while cutting us off from the depths of our own nature. After Spenser allegory became, till quite modern times, merely a sort of literary toy, as it is in Addison’s or Johnson’s essays. Spenser was the last poet who could use the old language seriously and who had an audience that understood it.
Коментари