Дисекция на идолопоклонството

 

Дисекция на идолопоклонството

 

Библейският разказ започва с твърдението, че Бог сътвори всичко (видимо и невидимо). Ние сме Негово творение и живеем в Неговия свят, сред всички останали Негови творения. И все пак- детайлите на човешкото сътворяване показват безпрецедентен и неповторим модел на същество- „Бог създаде човека по Своя образ;“ (Битие 1:27), като самото действие включваше не само Божествена реч: „ Господ Бог създаде човека от пръст от земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа.“ (Битие 2:7) В онези първи дни три аспекта оформяха почти целия човешкия живот – уста, очи и уши. Хората бяха живи души с материално тяло, които виждаха Бога и творението и общуваха (слушаха и разговаряха) със своя Създател.

Текстът показва, че според основните му „фабрични настройки“ човекът бе създаден с очи, с които да вижда Бога, уши, които да Го чуват и уста, с които да разговаря с Него- не като единствен възможен събеседник, а като Мерило, спрямо Което да съобразява всички други дейности.  Човекът в някакъв смисъл беше съзнателно огледало на Бога.

 

Важно е да се отбележи, че всичко, което знаем и четем днес като юдео- християнски  метаразказ първоначално е имал формата на устойчива, животворна орална традиция- говоренето и слушането са били основният механизъм за личен и обществен растеж, за съхраняване и предаване на знания, изкуство и идеи- това включва целия период, в който са писани библейските текстове.

Погледнато в този контекст, не е чудно, че Христос често казваше:  

“Който има уши да слуша, нека слуша!“

Исус нямаше някаква нездрава фиксация към човешкото ухо. Този израз е събирателен образ за смисления човек- живият, който има капацитет да разбира, мъдрост и смирение да слуша, очи и ум да вижда, сърце да приема и обиква и воля да живее според възприетото знание.

В същия контекст, трагичния развой в Едемската градина може да бъде описан като моментът, в който ушите на човеците спряха да подравняват слуха си по Божия тон, очите им спряха да гледат през Неговата призма и действията им последваха погрешен компас. Жизненото дихание, чийто извор беше у Бога, сега стана независимо, отделено от Източника и напълно логично- загуби своята вечност- вместо това се сви до период на изчерпване.

Човешкото огледало спря да отразява и имитира Бога и се обърна навътре в себе си. Митологията и съвременната психология имат една и съща дума за това- нарцисизъм. В своите различни степени, нарцисизмът жможе да бъде от обикновена себичност и себецентричност до патологично лично обожествяване, което жертва в името на собствения интерес всичко и всички около себе си. Теологията го нарича грях- това включва всичко в човешкото мислене и поведение, което пропуска целта да подравниш себе си по Божествения стандарт.

Целият библейски текст се занимава с това подравняване по Божия отвес и всички възможни вариации, чрез които ние се проваляме. А провалите ни имат своята еволюция и поради това понякога е трудно да забележим общото в тях. Човеците вървят от примитивност към изтънчено усъвършенстване в своето бягство от Бога. Ние глупашки гледаме с надменност над хората преди нас като ги считаме за примитивни, невежи и суеверни. Именно суеверието е онова, което с вековете сме усъвършенствали, украсили и аргументирали по всички възможни начини- човеците все още оперираме предимно със суеверие- с вяра в неустойчиви самосъздадени основи.  

Ние обърнахме хастара на своя свят. Вместо да бъдем образи на своя Създател, ние се превърнахме в образ на себе си, опитахме да заемем ролята на суверени. Оказа се, че е лесно да желаеш да бъдеш независим владетел, но е невъзможно наистина да владееш реалността- голяма част от заобикалящия ни свят не свива коляно пред нашите амбиции и способности. Това е една от основните причини да създадем божества/кумири по свой образ. Това е нашият опит да се спазарим с онова, което не можем да владеем- нашият опит чрез жертвени приноси да манипулираме реалността в своя полза.

Примитивният метод включваше изграждането на физически кумири.

Старият завет изобилства с примери за такива идоли. Псалм 135, Исая 42-44 глави описват детайлно това падение. Идолите биват изработвани с човешките ръце – от земни материали - дърво, глина, сребро, злато... Това бяха статуи, тотеми, зигурати, рисувани образи,  каменни аранжименти и т.н. Какво беше общото между тях? „Уста имат, но не говорят; очи имат, но не виждат; уши имат, но не чуват; ноздри имат, но нямат обоняние; ръце имат, но не пипат; крака имат, но не ходят; не издават звук с гърлото си.“ (Псалм 135)

 

Струва ми се, че когато Писанието говори за устни, които не говорят; очи, които не виждат; уши, които не чуват- има предвид не само предметите за поклонение. Човеците, които превърнаха себе си в свое собствено огледало направиха очите си невиждащи, ушите си нечуващи, а устните си – безплодни.  Кумирите наистина бяха само образи, видимото изображение на обърната реалност, която хората създават. Преди да се стигне до изработката на идоли, човешкият ум бе помрачен, човешките възприятия бяха осакатени и човешкият светоглед застана на „основа“ от подвижни пясъци.

Кумирите така и не изчезнаха- само еволюираха във все по- изтънчени и подобрени камуфлажни версии. Но гнилото ядро на всяка форма на идолопоклонство си остава същата- очите ни гледат не Бога, а нас самите, ушите ни чуват не Бога, а нас самите, говорим си не с Бога, а нас самите- всеки от нас е цар на своето собствено царство.  

 

Приказките и митовете са уловили пагубното влияние на себеобожанието.

В историята за Снежанка то ражда кървава амбиция, която е готова да стъпче всичко, за да запази своето върховенство:

„Огледало, огледало, повтори, че на света

никъде не си видяло друга с мойта красота!“

В легендата за Нарцис то е проклятието на самоунищожението.

В историята за Тантал, то е наглостта да откраднеш амброзията от боговете и изкривиш съзнанието си дотам, че да посечеш и да сготвиш собствения си син.

В разказа за цар Мидас, то е неистов стремеж да притежаваш повече от всичко ценно- пристрастеност, която убива.

В творбите на Толкин то е жаждата за власт и притежания, които те превръщат в чудовище и гарантират живот и смърт в мъчения.

В кралските епоси то е пъклен план да узурпираш трона с цената на безчет човешки животи.

 

Какъв е антидотът на тази всепоглъщаща себичност, която заради огромния си апетит е вечно гладна? Данте я нарича

„вълчица, сбрала всички страсти

в мършавостта си, ми смрази дъха,

мнозина вече сторила нещастни.“ *

 

Ако утре изгорим всички предмети с поклонническо предназначение, изхвърлим всички скъпоценни притежания в бездънен океан, намерим метод да пресичаме амбиции за земни тронове, ще се отървем ли от сърцевината на проблема? Писанието говори за друг корен, който само подхранва тези странични неща:

„Слушайте, глухи, и вдигнете поглед вие, слепи, за да видите. Кой е толкова сляп като Моя служител и глух като Вестителя, изпратен от Мене? Кой е толкова сляп като Моя пратеник, толкова сляп като Служителя на Господа? Ти си видял много, но не си забелязал; ушите ти са били отворени, но не си чул нищо.” (Исаия 42)

 

Ушите ни изгледжат отворени, но не чуваме нищо.

 

Всеки път, когато Писанието говори за идолопоклонство, фокусът не е външен, нито целта са самите кумири. Фокусът е човешкото състояние на глухота и слепота, ограниченията и покварата на падналото естество, а целта е да се върнем при Източника на жизненото дихание, при Словото, което отпушва ушите и Божието Лице, което отваря очите.

 

Преди да потрием доволно ръце и самоуверено да си кажем, че вече нямаме статуи за жертвоприношения или олтари за пазарлък с божествата, най- добре да видим вътрешния си компас- наше производство ли е или гледаме към Утринната звезда за посока.

Идолопоклонството във всичките му разновидности се случва тогава, когато човек се превръща  в огледало на самия себе си. Идолопоклонството е поклонение към моето Аз.

 

Всеки път когато Христос повтаря тази „кодова“ фраза “Който има уши да слуша, нека слуша!“ , ни показва всички възможни начини да забравим Лицето на Бога и да се прехласваме по своя образ и обратното- как да се върнем в правилната пътека:

В притчата за сеяча, когато трябва да сверим колко добре сме се отворили за небесното семе. (Матей 13, Марк 4)

В изпълнението на пророчеството за връщането на Илия в лицето на Йоан, който известява Месията. (Матей 11)

В обрисуването на истинското зло- чийто извор е в сърцевината на човека. (Марк 7)

В разказа за истинската Светлина и възможността човекът да стане светило. (Марк 4)

В предупрежденията за слабите страни на тялото Христово в Откровение 2 и 3.

 

Образите нямат никаква власт, даже нямат място, там, където сърцето, душата и ума на човека са изцяло напоени с любов към Бога и хората.  У такъв човек се намират уши, които слушат на честотата на Бога, очи, които виждат красотата Му и сърце, което попива Словото.

Такъв човек вярва в Светлината на света и се превръща в нейно дете. (Йоан 12) Той се връща обратно при Източника на жизненото дихание, Който прави живота му отново смислен и вечен.

 

 

* цитат  от българския превод на Божествена комедия от 1975г на Иван Иванов и Любен Любенов

Photo: freepik.com