Срещи с неземното

Срещи с неземното

Старозаветните истории и старогръцките митове споделят сходен метод на повествование що се отнася до срещата с онези неща, които теолози като Рудолф Ото наричат “numinous”- онова, което е от друг свят, което е трансцедентно, нечовешко, неземно; което не влиза в никакви познати за нас категории. Това са нещата, за които нямаме нито наименование, нито образ- ако се опитаме да ги нарисуваме се получава невъзможно хибридно изображение. В опит да разберем тези феномени, ние разказваме и помним древните истории.

Такава е историята на Мойсей. 

Той произлизаше от род на приключенци. Хора, чиято съдба бе благосклонно и целенасочено направлявана от Бога на Авраам, Исаак и Яков. Яков, който още от утробата се бореше с близнака си за първенство беше Мойсеев пра-пра дядо (Изход 6:18-20). Той заедно с дванадесетте си синове се беше заселил в Египет. Страната, която предостави спасение от глад за Израилевите племена по- късно се превърна в долина на мрачна сянка за тях. Мойсей сякаш се роди в тъмница- под царуването на зъл владетел, който искаше смъртта му заедно с всички други еврейски момчета. 

Майката на Мойсей нямаше много възможности. Направи най- доброто, за което се сети, за да избегне сигурната му смърт- тя пусна бебето по водите в малък плетен кош.  

Водите са един от най- ясните митологични образи- те са хаосът и смъртта.  Никой друг не владее над тях, освен Всемогъщия. Влезе ли човек в тези води, той се оставя в ръцете на Бога. В тези води живеят диви чудовища, които само Върховния създател умее да опитомява. Срещата с тях е среща с някой от другия, неземния свят. Излезе ли от тези води, човекът живее нов живот- една смърт вече е преминал.

Мойсей не само бе изваден от водата, но имаше възможността да порасне близо до майка си, а след това временно да заживее в чужд дом, макар и царски дворец. Както повечето герои, внезапно и драматично, той трябваше да напусне всичко, което му е познато и да се превърне в изгнаник. Отиде да живее в пустинята. 

Пустинята е още един недвусмислен митологичен  образ. Макар сухият пясък да е точно противоположен на водите, също като тях той е символ на хаоса и смъртта. Той няма никаква стабилност, структура и форма. Пустинята е мястото на изпитания- в нея човек стига до предела на човешките възможности. Излезе ли от нея, човек живее нов живот- една смърт вече е преминал. 

Пустинята също е място за среща с някой от неземния свят.

Мойсей бе привлечен от един горящ храст. В храста заговори Всемогъщия:  “Да не се приближиш тук; събуй обущата от нозете си, защото мястото, на което стоиш, е свята земя. Каза още: Аз съм Бог на баща ти, Бог Авраамов, Бог Исааков, и Бог Яковов. А Мойсей затули лицето си, защото се боеше да погледне към Бога.” (Изход 3:5-6)

Да закриеш лицето си е още един недвусмислен митологичен мотив- трансцедентното не може да се види с човешко око и човек да остане жив. За срещата с другия свят ти трябва помощ свише. 

В тази история Мойсей получи своята мисия. Трябваше да се изправи срещу Фараон.  Да започне космическа битка със него и да изведе Израил от Египет. Но не сам- такива мисии са невъзможни без помощ от Горе. Мойсей беше под егидата на Яхве и получи помощници за всички етапи на това грандиозно приключение- свещен жезъл, натоварен с необичайни сили да се превръща в змия или да владее над водите, говорител в лицето на брат си Аарон, (който по- късно стана свещенослужител), сестра му Мириам, огнен и облачен стълб спрямо съответната част на денонощието. 

Тук Фараон не е просто царска фигура- той е получовек- полубог, син на тъмни неземни сили- обикновено главата му е облечена със символа на неговия статут: кепреш- шапка/корона с лице- свещена змия.  

И така, изправиха се в битка Фараон и Израил. Силите зад тях премериха способности. Фараон се оказа надхитрен и победен. Израел излезе от едната долина на мрачната сянка и също като Мойсей, племената прекосиха водите. Пак подобно на Мойсей се оказаха в пустинята- следващата долина на смъртта. Пустинята, както си спомняме, е мястото на изпитания- в нея хората стигат до предела на човешките възможности. Бог им осигуряваше светлина и топлина нощем, сянка и водач денем, както храна и вода. 

А Мойсей се срещна с Бога още няколко пъти в свещената планина- там, където народа не биваше да прекрачи очертанията, защото рискуваше живота си; планината, която беше опасана от гъст облак, гръм и светкавици, цялата забулена в дим (Изход 19:16-18). Дори Мойсей не можеше да види Бога лице в лице. Когато го помоли за това, Бог му отговори:   „Не можеш да видиш лицето Ми, защото човек не може да Ме види и да остане жив“, а после постави Мойсей в процепа на скала, с гръб към изхода и даже го закри с ръката Си, за да мине със славата Си покрай него и все пак да го опази от смърт. (Изход 33:19-23)

А за израилтяните беше трудно дори да виждат остатъчната слава през сияйното лице на Мойсей и се налагаше той да се забулва пред тях след срещите му с Бога. Допирът до трансцедентното не е възможен в пълнота- той би бил убийствен за смъртния човек. Но частичната среща с неземното, надникването през було или вторичен образ на отвъдното има сила да преобразява. 

След толкова свидетелства, знамения и уроци, израилтяните все още не схващаха идеята за срещата и сключването на Завет с Божеството. Веднъж те влязоха в боен сблъсък с един от ханаанските царе и загубиха свои хора в негов плен. Те се спазариха с Бога да им помогне, но след победата бързо забравиха договореното. Започнаха да говорят против своя Помощник. В отговор “Господ изпрати сред народа отровни змии, които хапеха хората и мнозина израилтяни измряха. Тогава народът дойде при Мойсей и каза: „Сторихме грях затова, че говорихме против Господа и против тебе; помоли се на Господа да ни избави от змиите.“ И Мойсей се помоли за народа. И Господ каза на Мойсей: „Направи си от мед една змия и я постави на върлина; и всеки, който бъде ухапан, щом погледне към нея, ще остане жив.“ И така, Мойсей направи медна змия и я постави на върлина; и когато змия ухапеше някого, той, като погледнеше към медната змия, оставаше жив.” (Числа 21:1-9)

Тази медна змия често е предмет на спорове и дебати за нейното теологично и символично значение. Но тя се среща и в други древни истории. Например в древногръцкия мит за Персей- младежът с нещо повече от човешки произход. Този мит може да хвърли светлина върху някои загадъчни моменти в повествованието на Изход. 

Тази стара гръцка легенда започва с дядо му- Акрисий (Името се свързва със значението несправедлив)- един от митичните царе на Аргос. Той имал брат близнак- Прет. Легендата разказва, че двете момчета се борели още в утробата на майка им. Когато двамата близнаци възмъжали Акрисий успял да прогони брат си и временно да го лиши от наследство. 

Акрисий научил за пророчество, според което бъдещият му внук ще го убие. Обсебен от страха за собствения си живот този цар затворил единствената си дъщеря Даная в тъмница с надеждата никога да не зачене и да не роди внука от пророчеството. Според гръцкия мит, Зевс чул риданията на Даная и дошъл в тъмното подземие под формата на златен небесен дъжд от светлина. От съюза им се родил Персей. Акрисий научил за раждането на внука си, но не посмял директно да убие момчето с божествена закрила. Сложил майката и малкото дете в дървен сандък и ги пуснал в морето, което ги изхвърлило на непознат остров- „случайно“ ги спасил един рибар, завел ги в двореца, където местният цар Полидект ги приютил. Той поискал да вземе красивата Даная за жена, но Персей, който израснал снажен и смел, се оказал едновременно пречка за брака и заплаха за трона. 

С измама Полидект изпратил Персей на завоевание, което било „сигурна“ смърт за него. Той трябвало да слезе до подземния свят и да донесе главата на горгоната Медуза. Самичък, Персей наистина бил обречен на смърт, но той не бил сам- на помощ се притекли небесата. Легендата намеква, че всичко това не е приумица на този или онзи човешки цар, а мисия, определена свише. Атина, която е емблемата на мъдростта и всички изкуства- особено военното, придружила Персей в това пътешествие. Тя му дала своя златен щит и го посъветвала никога да не поглежда Медуза в очите, а да я наблюдава в отражението на щита. Хермес, който е образ на божествения глашатай и закрилник на пътешествениците, му подарил своя специален меч, а нимфите му дали летящите сандали на Хермес, шлема на Хадес, който е тип шапка- невидимка и вълшебна торба, която променя своя обем според нуждата. 

О, да не забравя- Персей се пада полубрат на Атина и Хермес. 

Героят успял да отсече главата на Медуза и да я пъхне във вълшебната торба. Легендата гласи, че от капките, които се процеждали от торбата и падали в пясъка, се родили отровните змии в пустинята. Отрязаната глава на Медуза все още имала способността да вкаменява всеки, който я погледне. Тя се превърнала в инструмент за още много подвизи на Персей срещу чудовища и великани, които Медуза вкаменила в статуи или планини. 

След поредица приключения Персей се върнал при майка си, вкаменил злия цар Полидект и заел трона му. По- късно за забавление участвал в спортен турнир в хвърляне на диск. Той хвърлил диска необичайно надалеч и неумишлено убил някакъв старец. Оказало се, че това е дядо му Акрисий.

Атина запазила част от кръвта на Медуза, защото притежавала необичайна сила- тази, която капела от лявата страна на Горгоната, носела смърт, а тази от дясната- лекувала. Атина дала бутилка с тази кръв на лечителя Асклепий, която да използва в изцеляването на хората. И до ден днешен жезълът на Асклепий с увита около него змия е символът на медицината. 

Срещите с неземното имат няколко възможни последствия за човека. 

Без подкрепата свише, те често са вцепеняващи, дори убийствени. Те всяват повече страх и ужас, отколкото възхита и благоговение. Така жената на Лот се вкамени, когато погледна лице в лице ужасяващата огнена градушка от небето. Така се вкаменяват всички, които нямат подкрепа от Бога и срещат нечовешки ужаси като Медуза. 

С подкрепа свише и през защѝтен воал- като Божията ръка в скалата; като дима, ограждащ планината; като завесата пред Пресвятото място; като щита, в който се вижда неясно отражение на чудовищното или дори като образ на змия в пустинята- с такава подкрепа срещата с небесните ужаси не те сковава до смърт, а срещата с Небесната благодат те изпълва с благоговение и обожание. Такава среща, за разлика от първата, не убива, а дава живот - превежда  човека жив през мрачните територии на водите и пустинята. 

Тази среща те води към познаването на Любовта. Сега “нашите знания и пророчествата ни са откъслечни, но когато дойде съвършенството, тогава тази откъслечност ще изчезне… сега гледаме смътно, като в огледало , а тогава ще гледаме лице в лице; сега знаем откъслечно, а тогава ще узнаем в пълнота, както и Бог ни позна.” Тази среща е възможна чрез “тези три неща: вярата, надеждата и любовта, но най-велика от тях е любовта.” А “Любовта никога не умира.” (Първо Коринтяни 13:8-13)

Ето как древните истории чрез символи и образи ни подготвят за вечното и святото, дават ни надежда в откъслечна картина на онова, което ще видим в пълнота оттатък. 

А повечето добронамерени герои от старозаветните истории и митичните епоси, които в някакъв смисъл вървят под егидата на Небето, представят частица от характера на Божия Син. А Небето се грижи за своите припознати синове. 

Хора като Енох, Аарон, Мойсей, Илия - Бог ги взима нависоко- на планината или в небесата, което в библейската символика е едно и също нещо. Гробовете им не се намират, защото смъртта не може да задържи приятелите на Бога. Легендата за Персей гласи, че е бил любимец на боговете и че след смъртта му те го пренасят на звездното небе, където се превръща в съзвездие. 

Предвестниците на Христос са само сянка на Неговото величие. 

“И както Мойсей издигна медната змия на дърво в пустинята, така трябва Синът човешки да бъде издигнат, та всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот. Защото Бог толкова много обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот.”  (Йоан‬ ‭3‬:‭14‬-‭16‬)‬

Христос е героят, който е събрал в Себе Си Силата и Властта свише, небесната Любов като Жертвения Агнец, Весдесъщият Съдия и  Победоносния Принц. 

Псалмистът Го описва с митологичен език. Според поета, Господ е несравним- облечен е с „блясък и величие, облича светлината като с дреха и простира небето като завеса, прави облаците Своя колесница и върви с крилете на вятъра, прави ангелите силни като ветровете и слугите си- като огнения пламък. Положил е земята на основа и я е покрил с морето като дреха. Спуска тъмнината и настава нощ, земята е пълна с Неговите творения, (дори чудовището във водите) -отваря ръката Си и те се насищат с блага, скрива ли лицето Си, те се смущават; прибира ли дъха им, те умират и се връщат в пръстта си. Изпраща ли Духа Си, те се създават; Господ подновява лицето на земята. (Псалм 104) 

Господи, Боже мой, Ти си твърде велик! (Псалм 104) 

Photo: freepik (AI generated)