Стъпки в света на Дантевата Божествена комедия. Ад, Песен I

 

Ад

Песен I

Данте започва своето покаятелно пътешествие, натоварен със собствените си тревоги, скрити и явни слабости, с любов и скръб за своя град. 

Странно, но той започва разказа си много подобно на извиненията на Адам и Ева в градината. Все още не е готов да поеме пълна отговорност за своето положение. Или все още не осъзнава съвсем как се е отклонил. 

“Не ми е ясно как се заблудих- 

тъй сънен бях, че не по своя воля

от вярната посока се отбих.“

Той описва мястото, на което се намира като самото дъно, долината на мрачната сянка, като бурно и страшно море. И подобно на Лотовата жена, хем бяга с всички сили да се измъкне, хем поне веднъж поглежда назад. 

“… духът, ми без да спре да тича,

възви лице към долината пак, 

която живите на смърт обрича.”

И сякаш изходният път е изключително стръмен и труден: 

“Отдъхнах си и в този пущинак 

тъй тръгнах, че опряното стъпало

бе винаги под другия ми крак.” 

Не стига, че могилата пред него е почти невъзможна за катерене, но на пътя му се препречват три страшни звяра. Първа е пантерата. Следва лъв. Накрая се явява вълчица. Класическото тълкувание е, че пантерата символизира сладострастието или похотта- това е и причината тя да всява сменени чувства у Данте, по- малко страх, повече закачливост и привличане. Лъвът символизира ярост и гордост- той всява сковаващ страх и принудителен респект. 

“той идеше с изправена глава,

бе разярена гладната му паст и

в миг сякаш ужас въздуха скова.”

Последният звяр грабва вниманието най- много. Вълчицата е символ на алчността и сребролюбието. Тя е мършава и зловеща, защото е ненаситна. Колкото повече поглъща, толкова повече иска. Данте я описва като неуморен враг, който бавно, но сигурно те тласка към ада. 

“След туй вълчица, сбрала всички страсти

в мършавостта си, ми смрази дъха,

мнозина вече сторила нещастни. 

Тя толкова ми угнети духа,

че ми отне с вида си кръвожаден

надеждата да стигна до върха.”

Сякаш останал без никаква надежда и без изход, помощта свише не закъснява. В разказа на Данте, този който му донася надежда е любимият му автор от античността- поетът Вергилий. Волно или не, Вергилий наподобява Бога Баща за Данте: 

“Не бе ли ти Вергилий на земята, 

чист извор за могъщата вълна

на словото? - продумах, свел главата- 

О, за певците чест и светлина! 

В мен уважи горещия ценител

на твоя стих и твойта добрина! 

За мене ти си пример и учител, 

ти моя стил възвишен си ми дал, 

единствен ти си моят вдъхновител.”

Разговорът между учител и ученик продължава в исторически и политически окраски. Тук се вмъкват личности от съвременниците и на двамата, както и описанието на трите звяра паралелно добива политически нюанси. Но в крайна сметка Вергилий пояснява, че той е изпратен от някого, за да го преведе в първия етап от пътешествието му. 

“За теб е най- добре през пустошта

към висшата си цел да тръгнеш с мене-

ще минеш ти през вечните места…

…

А после, за да видиш висините, 

на по- достоен дух ще те предам 

и двамата без мен ще продължите.”

Краят на първа песен загатва за две важни неща. Едното , че Бог среща човека там, където той е. И Негови посланици са хора, които ни вдъхват доверие и чиито думи и водителство ще приемем. Второто е, че в този огромен гоблен на сътворението, всички имаме своята роля на застъпници и ближни. Някой от райските предели, някой, който все още е недостижим за Данте, е изпратил Вергилий, за да му помогне. Но ще дойде момент, когато Данте ще надскочи учителя си и ще срещне по пътя нагоре други водачи и застъпници. 

Това е съвсем накратко за Песен първа. Съвсем, съвсем накратко… защото Данте е сътворил такава огромна вселена.

(Използваните цитати са от българския превод от 1975г на Иван Иванов и Любен Любенов.) 

Илюстрацията е на Уилям Блейк, взета от https://commons.wikimedia.org/wiki/Dante_Alighieri