Паметта на човеците

 

 

В обикновената ежедневна употреба на термините, ние считаме спомнянето за подсещане относно даден факт, образ или събитие, които иначе са били далеч от ума ни. Забравянето в нашите представи обикновено е заличаването или избледняването на спомени, информация, минало.

Библейските Писания (подобно на митовете и философията) имат по- задълбочен и многопластов поглед върху паметта, нейните механизми и процеси.

В Стария завет има три основни насоки, в които концепцията за „спомняне“ е от изключителна важност:

1.      Бог си спомня- Своя завет, Своите обещания, Своите хора

2.      Бог няма да си спомня- прегрешенията и престъпленията на Своите хора

3.      Бог заръчва на хората да помнят- заветът им с Бога, както и делата, обещанията и заповедите Му

В Новия завет се представя изпълнението на Божието помнене-  в живота, смъртта и възкресението на Христос. И отново се подчертават заръките от Божия страна към хората да помнят - заветът им с Бога, както и делата, обещанията и заповедите Му.

В материал на BibleProject  чудесно се разглежда концепцията за Божието помнене не като изникване на избледнял спомен, а като целенасочено, планувано божествено действие - повратен момент, който предшества добрата развръзка.

 

В тези размисли ще се фокусирам върху човешкото помнене и паметта като божествен дар за поклонение и съхранение на ценните неща.

 

Църквата, подобно на Израилевия народ дълбоко цени дара на паметта. Скинията, храмът и църковната сграда са замислени като инструмент и място за спомняне и поклонение. Храмовите ритуали и църковните тайнства, както и светите празници също са част от инструментите на паметта. Като предвестник на тази богата почва за съхранение, още преди създаването на скинията, Бог показа част от тези механизми за помнене. Аз ги наричам „задължителен или компактен набор от инструменти“, който ползваме и в добри, и в трудни дни- когато човек няма достъп до свобода, до храм или до християнско общество:

Когато най- после дойде денят Израел да види изход от робството, Бог даде заръки за първата Пасха. Този многопластов и ангажиращ ритуал имаше за цел да се запечата в паметта. За пълна яснота Мойсей все пак подчерта: „Помнете този ден, в който излязохте от Египет, от дома на робството; защото Господ ви изведе със силна ръка оттам. Никой да не яде квасно. Вие излизате днес, в месец Авив.“ (Изход 13:3-4)  Господ изиска Израел да посвещава всеки първороден на Него- като символ и спомен за Божието изкупление. Редом с това, евреите трябваше да предават смисъла на тези възпоменания на децата си: „После, като те запита синът ти: Какво е това?, ще му кажеш: Господ ни изведе победоносно от Египет, от дома на робството; Това ще бъде белег на ръката ти и превръзка на челото ти, понеже Господ ни изведе със силна ръка от Египет.“ (Изход 13:14,16)

Когато Израел вдиша дълбоко свободата- отвъд Червено море, Мойсей и Мариам запяха песен, която едновременно разказваше Божиите дела и се покланяше на Изкупителя. (Изход 15)

 

Господ дава опорни гвоздеи, на които да закрепим паметта, да съхраняваме ценните за нас неща и да насочим вниманието си свише- да се покланяме:

-        Ритуал/ тайнство/ празник

-        Ден/ сезон от календара, в който задължително да отбелязваме свещеното

-        Песен/ жертва на хвала и благодарност/ свещена история- мит

-        Трапеза

 

Тези неща разцъфтяват богато в голямото семейство на Бога, но са също толкова ефективни и животодаряващи във време на гонения, самота и беди.  Актът на помнене е всеобхватен за човека що се отнася до взаимоотношенията му с Бога. Помненето е поклонение, което ангажира цялото материално и духовно естество на човека- то включва в действие ръцете, ума, дома, семейството, общността- „Тия думи, които ти заповядвам днес, нека бъдат в сърцето ти; и на тях да учиш прилежно чадата си, и за тях да говориш, когато седиш в дома си, когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш. Да ги връзваш за знак на ръката си, и да бъдат като надчелия между очите ти. И да ги написваш на стълбовете на вратите на къщата си и на портите си. А когато Господ твоят Бог те въведе в земята, за която се е клел на бащите ти, на Авраама, Исаака и Якова…, - като ядеш и се наситиш, внимавай на себе си да не забравяш Господа, Който те изведе из Египетската земя, из дома на робството. От Господа твоя Бог да се боиш, Нему да служиш, и в Неговото Име да се кълнеш.“ (Второзаконие 6:6-13)

 

Псалмистът добре разбира значимостта на човешкото помнене: „Тогава казах: Това е слабост за мене – да мисля, че десницата на Всевишния се изменя. Ще спомена делата Господни; защото ще си спомня чудесата, извършени от Тебе в древността, и ще размишлявам върху всичко, което си сторил, и делата Ти ще преговарям.“ (Псалми 77:10-12)

 

Израилтяните усвоиха тази способност да ценят важното и да не забравят благодарността и поклонението към Бога. Така големите дела на божествено избавление се сдобиха със свои празници. Например празника Пурим: „… юдеите постановиха и възприеха за себе си и за потомството си, и за всички, които биха се присъединили към тях, непрестанно да пазят тези два дни според предписаното от тях и във времето им всяка година; и тези дни да се помнят и да се пазят във всеки век и във всеки род, във всяка област и във всеки град; и тези дни Пурим да не се изоставят от юдеите, нито да изчезне споменът им между потомството им.“ (Естир 9:25-28)

 

Паметта свързва миналото, настоящето и бъдещето. Паметта приближава далечното- и като време, и като разстояние. Вярата позволява на паметта да приближава бъдещето до нас, сега. Така в църковната литургия ние си припомняме както изминалите Божии дела, така и онези, които в нашето време предстои да се случат. В литургията ние „приближаваме“ Божият ден до нас.

Забравянето също е функция на паметта- тя отсява онова, което оценява като незначително и ненужно и запазва онова, което счита за важно и ценно.  (Когато Бог казва, че ще забрави греховете ни, Той има предвид точно това- Той прави така, че тези грехове да загубят важността и тежестта си: цената, която Бог плати за нашето изкупление направи греховете нищожни- вече няма причина Той да ги помни или бремето им да тежи върху нас.)

Паметта дава посока на вниманието. Поклонението във своята същност е внимание, фокусиране, обожание. Паметта е онази функция, с която ние отстраняваме плявата и подреждаме в дългосрочни образи и спомени важните неща и караме фокусът ни да се връща на тях. Така онова, което най- много и най- дълбоко ангажира ума ни, вниманието ни и ресурсите ни, вероятно е и обектът на нашето обожание.

Паметта пази ценното. Понякога библейските преводачи правилно променят думата „помня“ или „възпоменавам“ с думата „пазя“- в библейския контекст да помниш Съботата означава да я спазваш, да съхраняваш смисъла ѝ в сърцето си. Тайнството на възпоменаването на Господната трапеза е именно да пазиш Христовата Пасха, да носиш кръста си подобно на Него- т.е. да Го следваш.

Съвременниците на Христос познаваха Старозаветните писания и разбираха тази концепция за помненето като нещо, от което зависи живота. Когато на сигурна и мъчителна смърт, на хълма Голгота бяха провесени Праведникът и двамата разбойници, единият разбойник намери сили за последна молба към Спасителя:

„Господи Исусе, спомни си за мене, когато дойдеш в Царството Си. А Исус му отговори: Истина ти казвам днес ще бъдеш с Мене в рая.“ (Лука 23:42-43)

Божественото спомняне създава и поддържа живота. Когато Бог си спомня за тебе, това означава, че те приближава до Себе Си, че те взима в ръцете Си, за да бъдеш с Него. Истинската погибел е Господ да няма спомен за теб: „Аз никога не съм ви познавал; махнете се от Мене, вие, които вършите беззаконие.“ (Матей 7:23)

 Човешкото спомняне няма същата сила и магнитут като божественото. Но все пак, когато то прилича на божественото - това спомняне също поддържа живота.

Фотоколаж: freepik.com