The discarded image, C. S. Lewis, Excerpt from chapter 5- The Heavens

 

Отхвърленият образ 

К. С. Луис

Откъс от глава 5 - Небесата

(Книгата се занимава със забравения космически модел на Птолемей, който обуславя средновековния светоглед)

Размерите на средновековната Вселена дори и сега не са толкова общоприети, колкото нейната структура; в рамките на собствения ми живот един изтъкнат учен помогна за популяризирането на тази грешка.* Читателят на тази книга вече ще знае, че Земята по космическите стандарти е точка - тя няма забележима големина. 

...да навлезем по-дълбоко в съзнанието на нашите предци, като осъзнаем как една такава вселена е въздействала на онези, които са вярвали в нея. Рецептата за такова осъзнаване не е изучаването на книги. Трябва да излезете в звездна нощ и да се разхождате в продължение на половин час, опитвайки се да видите небето от гледна точка на старата космология. Помнете, че сега разполагате с абсолютните Горе и Долу. Земята наистина е центърът, наистина най-ниското място; движението към нея от която и да е посока е движение надолу. Като съвременен човек сте разположили звездите на голямо разстояние. Сега трябва да замените разстоянието с онзи много специален и далеч по-малко абстрактен вид разстояние, което наричаме височина; височина, която говори непосредствено на нашите мускули и неврони. Средновековният модел е отвесен. И фактът, че височината на звездите в средновековната астрономия е много малка в сравнение с разстоянието до тях в съвременната, ще се окаже, че няма такова значение, каквото сте очаквали. За мисълта и въображението десет милиона мили и хиляда милиона са почти едно и също. И двете могат да бъдат сметнати (т.е. можем да правим изчисления и с двете) и все пак нито едно от тях не можем да си представим; и колкото повече въображение имаме, толкова по-добре ще знаем това.

 Наистина важната разлика е, че средновековната вселена, макар и невъобразимо голяма, е била и недвусмислено ограничена. И един от неочакваните резултати от това е, че малкият размер на Земята се усеща по-дълбоко. В нашата вселена тя е малка, без съмнение; но такива са и галактиките, такова е всичко - и какво от това? Но в тяхната вселена е имало абсолютен стандарт за сравнение. Най-отдалечената сфера, maggior corpo на Данте, е, съвсем просто и окончателно, най-големият съществуващ обект. По този начин думата "малка", отнесена към Земята, придобива далеч по-абсолютно значение. Отново, тъй като средновековната вселена е пределна, тя има форма, съвършената сферична форма, съдържаща в себе си подредено многообразие. Следователно да гледаш нощното небе със съвременните си очи е като да гледаш море, което се размива в мъгла, или да се оглеждаш в безпътна гора - безкраен сбор от дървета и никакъв хоризонт. Да погледнеш нагоре към извисяващата се средновековна вселена е много по-сходно с това да гледаш голяма сграда. “Пространството” на съвременната астрономия може да предизвиква ужас, недоумение или смътна възхита; старите сфери ни представят обект, в който умът може да си почине, смайващ със своето величие, но удовлетворяващ със своята хармония. Това е смисълът, в който нашата вселена е романтична, а тяхната е била класическа.

…

 Каквото и друго да изпитва съвременният човек, когато гледа нощното небе, той със сигурност усеща, че гледа навън - като човек, който гледа от входа на салона към тъмния Атлантически океан или от осветената веранда към тъмните и самотни блата. Но ако приемете средновековния модел, ще се чувствате като човек, който гледа навътре. Земята е "извън градската стена". Когато слънцето изгрее, то ни заслепява и ние не можем да видим вътре. Тъмнината, нашата собствена тъмнина, придърпва завесата и ние зърваме богатия разкош вътре; огромната, осветена вдлъбнатина, изпълнена с музика и живот. 

• J. B. S. Haldane, Possible worlds, 1930

The discarded image 

C. S. Lewis

Excerpt from chapter 5- The Heavens

The dimensions of the medieval universe are not, even now, so generally realised as its structure; within my own lifetime a distinguished scientist has helped to disseminate error.*  The reader of this book will already know that Earth was, by cosmic standards, a point—it had no appreciable magnitude. 

…to enter more fully into the consciousness of our ancestors by realising how such a universe must have affected those who believed in it. The recipe for such realisation is not the study of books. You must go out on a starry night and walk about for half an hour trying to see the sky in terms of the old cosmology. Remember that you now have an absolute Up and Down. The Earth is really the centre, really the lowest place; movement to it from whatever direction is downward movement. As a modern, you located the stars at a great distance. For distance you must now substitute that very special, and far less abstract, sort of distance which we call height; height, which speaks immediately to our muscles and nerves. The Medieval Model is vertiginous. And the fact that the height of the stars in the medieval astronomy is very small compared with their distance in the modern, will turn out not to have the kind of importance you anticipated. For thought and imagination, ten million miles and a thousand million are much the same. Both can be conceived (that is, we can do sums with both) and neither can be imagined; and the more imagination we have the better we shall know this. The really important difference is that the medieval universe, while unimaginably large, was also unambiguously finite. And one unexpected result of this is to make the smallness of Earth more vividly felt. In our universe she is small, no doubt; but so are the galaxies, so is everything—and so what? But in theirs there was an absolute standard of comparison. The furthest sphere, Dante’s maggior corpo is, quite simply and finally, the largest object in existence. The word ‘small’ as applied to Earth thus takes on a far more absolute significance. Again, because the medieval universe is finite, it has a shape, the perfect spherical shape, containing within itself an ordered variety. Hence to look out on the night sky with modern eyes is like looking out over a sea that fades away into mist, or looking about one in a trackless forest—trees forever and no horizon. To look up at the towering medieval universe is much more like looking at a great building. The ‘space’ of modern astronomy may arouse terror, or bewilderment or vague reverie; the spheres of the old present us with an object in which the mind can rest, overwhelming in its greatness but satisfying in its harmony. That is the sense in which our universe is romantic, and theirs was classical.

…

 Whatever else a modern feels when he looks at the night sky, he certainly feels that he is looking out—like one looking out from the saloon entrance on to the dark Atlantic or from the lighted porch upon dark and lonely moors. But if you accepted the Medieval Model you would feel like one looking in. The Earth is ‘outside the city wall’. When the sun is up he dazzles us and we cannot see inside. Darkness, our own darkness, draws the veil and we catch a glimpse of the high pomps within; the vast, lighted concavity filled with music and life. 

• J. B. S. Haldane, Possible worlds, 1930

photo: Ptolemaic system, Wikipedia