Г. К. Честъртън, „Първият ден на новото творение“

-

 




 Свалиха тялото от кръста и един от малкото богати мъже сред първите християни получи разрешение да го погребе в скална гробница в неговата градина;  римляните поставиха военна охрана, да не би да станеше някакъв бунт и опит за вземане на тялото.  В тези естествени процеси имаше естествена символика;  добре беше гробницата да бъде запечатана с цялата тайна на древната източна погребална традиция и да бъде пазена от властта на Цезаря. Защото в дъното на тази пещера беше събрано и заровено цялото онова велико и славно човечество, което ние наричаме древно - то бе погребано там.  Това беше краят на едно много велико нещо, наречено човешка история;  историята, която беше просто човешка.  Там бяха погребани митологиите и философиите, боговете и героите, и мъдреците.  Казано по римски- те бяха живели.  Но както можеха само да живеят, така можеха само и да умрат;  и бяха мъртви.


 На третия ден приятелите на Христос, които пристигнаха привечер на мястото, намериха гроба празен, а камъкът бе отместен.  По различни начини те осъзнаха новото чудо;  но дори и те едва ли осъзнаха, че светът бе умрял през тази нощ.  Това, което сега виждаха, беше първият ден на новото творение, с ново небе и нова земя;  и подобно на градинаря- Бог отново ходеше в градината, в прохладата не на вечерта, а на изгрева.

 - Вечният човек (1925).

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Членството (“Бремето на славата”, К. С. Луис ) Обръщение към Обществото на св. Албан и св. Сергий.

-
Изображение
Нито християнин, нито който и да е историк не би могъл да приеме епиграмата, която определя религията като „това, което човек прави в уединението си“. Мисля, че един от братята Уесли казва, че Новият Завет не познава единичната/самотната религия. Забранено ни е като християни да пренебрегваме събранието. Още в най-ранните си документи Християнството вече е институционално. Църквата е Христовата невяста. Ние сме членове един на друг.  В нашата собствена епоха идеята, че религията принадлежи на личния ни живот - че всъщност е занимание заделено за личното свободно време на индивида - е едновременно парадоксална, опасна и естествена. Парадоксална е, защото това превъзнасяне на индивида в религиозната сфера възниква в епоха, когато колективизмът безмилостно побеждава индивида във всяка друга сфера. Виждам това дори в университетите. Когато за първи път отидох в Оксфорд, типичното студентско общество се състоеше от дузина мъже, които се познаваха отблизо, изслушваха разработката на няко...
Прочетете още

К. С. Луис, Ефективността на молитвата

-
Изображение
  К. С. Луис ЕФЕКТИВНОСТТА НА МОЛИТВАТА Преди няколко години станах една сутрин с намерението да се подстрижа в подготовка за посещение до Лондон. Но първото писмо, което отворих, ми показа ясно, че не се налага да ходя до Лондон. Затова реших да отложа и подстрижката. Но тогава започна едно необяснимо леко подтикване в съзнанието ми, почти като глас, който казва: „Все пак иди да се подстрижеш. Върви да се подстрижеш.“ Накрая не издържах. Отидох. А моят бръснар по това време беше събрат християнин и човек с много проблеми, на когото брат ми и аз понякога успявахме да помогнем. В момента, в който отворих вратата на работилницата му, той каза: „О, молех се да дойдеш днес.“ И всъщност, ако бях дошъл ден-два по-късно, нямаше да съм му полезен. Останах смаян, още съм смаян. Но, разбира се, човек не може да докаже неоспорима причинно-следствена връзка между молитвите на бръснаря и моето посещение. Може да е било телепатия. Може да е било инцидент. Стоях до леглото на жена, чиято бедрена ...
Прочетете още

Размишления върху Псалмите, К. С. Луис 9

-
Изображение
  IX Дума за възхвалата  Възможно е (и трябва да се надяваме) тази глава да е ненужна за повечето хора.    Тези, които никога не са били достатъчно твърдоглави, за да проумеят трудността, която тази глава разглежда, може дори да я сметнат за смешна.    Нямам и най-малко възражение срещу смеха им;    малка комична пауза в една дискусия не вреди, колкото и сериозна да е темата.    (Според собствения ми опит най-смешните неща са се случвали в най-сериозните и най-искрени разговори.)  Когато за първи път започнах да се приближавам до вярата в Бог и дори известно време, след като ми беше дадена тази вяра, аз открих препъни камък в изискването, отправено демонстративно от всички религиозни хора, че трябва да „хвалим“ Бог;    още повече във внушението, че самият Бог го изисква.    Всички презираме човека, който изисква непрекъснато уверяване в собствената си добродетел, интелигентност или възхитителност;    ни...
Прочетете още