Here for such a time as this

  В България имаме един израз: “Няма страшно.”    Използваме го много често в ежедневието ни: когато малко дете прохожда, учи се да кара колело, отива за първи път на детска градина и при всички нови и неопитани неща в живота.    Не знам дали разбираме каква привилегия е да живеем в свят, във време, общество и земя, в които можем уверено да си казваме, че няма нищо страшно.    Няма ежедневие от падащи бомби над жилищата ни.   Няма системна липса на лекарства и медицина.   Няма недостиг на храна.   Няма култура на продажба на роби и булки.   Няма обезглавявания за “богохулство”.   Няма вещерски клади и зверски момичешки обрязвания.    Няма “трудови” лагери на смъртта…     Вместо това гледаме децата си в мирно време, упражняваме свободната си воля и реч, градим семейства и кариери и празнуваме дни като днешния.    Защо трябва винаги да помним това и да сме благодарни?      Защото няког...

  К. С. Луис води коренспонденция с Фийби Хескет. Тя е поетеса, която му изпраща свои творби за рецензия, но изглежда в писмата се прокрадват и лични истории. Ето откъс от едно писмо:  20 декември 1958 г. “Скъпа мис Хескет- Отнесох се зле с вас. Имаше друга книга преди тази, на която не обърнах внимание. Но тя се появи, когато животът ми беше забързан и утеснителен като бягство от отприщен язовир. Ожених се за съпругата си - (тя беше на онази вечеря - през март 57 г.), тя беше в болница-    видимо умираше от рак на костите. Когато я изпратиха вкъщи през април 57 г., сестрите й даваха няколко седмици живот. По същото време и аз бях развил безобидна, но мъчителна костна болест. Един добър човек, чрез когото (имах основание да вярвам) преди това бяха извършени необичайни неща, дойде и положи ръце върху нея и се помоли. В продължение на около месец се задържахме по същия начин - тя стенеше в леглото, а аз понякога крещях на стола си. И все пак, знаете ли, с едно странно ...

  В Числа (21-ва глава) се разказва за неверния характер на човеците и патологичната им неспособност да уважават заветите, които сключват. Те не само, че не спазваха дадените обещания, ами така сменяха своя морален компас, че заставаха на противниковата страна.  Историята е леко смущаваща. Тя използва двойнствения образ на змията едновременно за поука и като инструмент, който принуждава хората да вземат страна.   “ Господ изпрати сред народа отровни змии, които хапеха хората и мнозина израилтяни измряха. Тогава народът дойде при Мойсей и каза: „Сторихме грях затова, че говорихме против Господа и против тебе; помоли се на Господа да ни избави от змиите.“ И Мойсей се помоли за народа. И Господ каза на Мойсей: „Направи си от мед една змия и я постави на върлина; и всеки, който бъде ухапан, щом погледне към нея, ще остане жив.“ И така, Мойсей направи медна змия и я постави на върлина; и когато змия ухапеше някого, той, като погледнеше към медната змия, оставаше жив.”...

  В девета глава на Ад (Божествена комедия) поетите Данте и Вергилий стигат до портите и стените на град Дит. Това е шести кръг на ада- преломен етап в историята. До този момент Вергилий е способен да води Данте, като се базира на собствените си мъдрост и опит. При всички предишни срещи/ препятствия с някое митично чудовище беше достатъчно Вергилий да спомене, че пътешествието на Данте е наредено свише и всяко от страховитите хибридни създания неохотно се подчиняваше и се отдръпваше от пътя им. Дори сега Вергилий се справя с фуриите.   Но ето, че са пред Дит- крепостта на онези, които в началото на създанието се бяха разбунтували срещу Твореца- чак тук поетите срещат реални врагове. Вергилий се опитва да преговаря с демоните, но се оказва безпомощен. Започва колебливо да успокоява себе си и Данте, че трябва да дойде небесен помощник, за да минат отвъд портите и градските стени.     Помощникът не закъснява. Данте черпи от образи в старозаветния и евангелския раз...