За въздържанието

 Последните дни и аз се загледах по новините покрай убийството на Ч. Кърк. Едно от първите неща, които отворих да прочета имаше видео към него, което директно показа смъртта му. Изобщо не очаквах да видя такова нещо и ме разтърси. Не мога да си изтрия тези кадри от ума. 

Губернаторът на Юта каза нещо на пресконференцията за задържането на заподозрения в убийството, което ми се иска повече хора да чуят. Беше призив към хората да не разпространяват видеа с такива трагедии, да излязат от социалните мрежи и да прекарат физическо време с близките си или сред природата. Той каза, че човешкият ум не е устроен да гледа насилие и убийства. 

Естествено, че има извратени изключения, но в общ смисъл човекът е прав. Ние наистина не сме устроени да гледаме реални ужасии. 

Затова, след касапницата в Израел, не исках да гледам снимков материал. 

Или когато чета за зверствата на някои банди в Англия.

Или когато чета за ужасните истории от затворите в Северна Корея.

Или когато чета за търговията с органи на Китай и начинът им на събиране от уйгурите. 

Или скорошният случай за наръганото до смърт украинско момиче в САЩ.

По принцип се старая да не отварям нищо с видеа или подробни снимки. Иначе после дни наред се чувствам като болен човек.  

Ние нямаме капацитет лично и директно да се справяме с много ужасни трагедии- като преки очевидци. А точно това ни докарват социалните мрежи, ако се потапяме по този начин в тях. Или сме там за сеир и нещо в нас грозно се е изкривило или изчерпваме до болестно изтощение капацитета си за емпатия и състрадание. 

Човек е създаден лично и от близо да взаимодейства с ближните си- семейство, приятели, съседи, локална общност. С тях да се радва и скърби. 

Ние просто не сме всемогъщи или всезнаещи, нито сме съвършено добронамерени. Ровенето в трагедии не облекчава нито нас, нито жертвите. Нашите пет цента с препоръки няма да решат съдебните дела.  Каквито трагедии съм видяла лично или на екран, после все ми се е искало да не ги бях видяла. За някои даже ми се иска и да не знаех изобщо. Защото съм била безсилна и от моето знаене няма полза. 

Що се отнася до това дали наистина имаме някакво влияние в национален или международен план- имаме. 

Политически- като гласуваме. 

Социално- с доброволен благотворителен труд.

В бедствия далеч от нашия пряк обхват- като отваряме портфейла си. 

А иначе повече от всичко бихме били полезни, ако следваме морален код, който не цели да ни прави герои - политически, религиозни или социални воини. 

Какъв е този код? Такъв се намира в Първо Коринтяни‬ 13 глава. Писанията са ясни, че ние, човеците сме толкова склонни да правим поразии, че най- полезно е преди всичко да се научим да се въздържаме. Според този текст (според Декалога също) върховният закон на любовта не се изразява в активистко рицарство от всякакъв вид, а в усърдното упражняване в дълготърпение, добронамереност, в старателното погасяване на завист, лично превъзнасяне и гордост в нас. Любовта се познава по това, че “не безчинства, не търси своята изгода, не се дразни, не е злопаметна, не се радва на несправедливостта, а се радва на правдата.”

Насилствената смърт е нещо ужасно. Християнските писания обещават справедливост за такива неща и дават надежда за вечността. Аз съм благодарна, че има такава утеха. Не знам как бих се справила без нея.