Here for such a time as this

  Беше последната им обща вечеря. Но освен Христос, останалите не знаеха това. А Той търпеливо ги подготвяше за предстоящите тежки времена. Каза им, че всички те ще се поддадат на страха, на изкушението да запазят живота си. А Христос не им говореше обвинително. Учениците още имаха да израстват. И това предстоящо падане беше част от процеса. Но Петър не можеше да повярва. Той така запалено обичаше своя Учител, че не можеше да си представи своето предателство. Наложи се Христос да му повтори, че даже и да потрети. Уроците за доблест не се усвояват бързо и лесно. По-нататък Исус щеше пак да повтори, че даже и потрети същите уроци.     Но да се върнем малко по- напред.   Йоан започна тази история така: „В началото беше Словото…“   Това начало беше едновременно изконно и предвечно, но беше начало и на един исторически разказ, който разтърси човешките представи за реалността.   “И Словото стана плът и живя между нас; и видяхме славата Му, слава ...

  C. S. Lewis, Poems STEPHEN TO LAZARUS But was I the first martyr, who Gave up no more than life, while you, Already free among the dead, Your rags stripped off, your fetters shed, Surrendered what all other men Irrevocably keep, and when Your battered ship at anchor lay Seemingly safe in the dark bay No ripple stirs, obediently Put out a second time to sea Well knowing that your death (in vain Died once) must all be died again? К. С. Луис, Поеми СТЕФАН КЪМ ЛАЗАР Наистина ли бях аз първи мъченик- единствено предадох си живота… А ти- най-после сред мъртвите свободен, съблякъл дрипите, оковите захвърлил, предаде онова, което всичките човеци със сигурност запазват. На котва, в тъмния залив, привидно в безопасност почива твоят поочукан кораб, дори една вълна не го поклаща… Но послушно ти излезе за втори път в морето наясно, че тази твоя смърт (напразно бе умрял веднъж) отново трябва да опиташ.

  Откъс от книгата на Хъмфри Карпентър- “Дж. Р. Р. Толкин: Биография” “След вечеря Луис, Толкин и Дайсън излезли на разходка. Нощта била ветровита, но те се разхождали по алеята на Адисън, обсъждайки каква е целта на мита. Макар, че по това време Луис вярвал в съществуването на Бог, все още не можел да разбере функцията на Христос в християнството, не можел да проумее значението на Разпятието и Възкресението. Той заявил, че му е нужно да разбере целта на тези събития – както по-късно обяснил същото в писмо до приятел, „как животът и смъртта на Някой Друг (който и да е бил той) преди две хиляди години могат да ни помогнат тук и сега – като изключим доколко неговият пример може да ни помогне“. С напредването на нощта Толкин и Дайсън му разяснили, че в това отношение той има напълно нереални очаквания- че когато е попадал на идеята за жертвоприношение в митологията на някоя езическа религия, той се възхищавал и вълнувал от нея; и действително- идеята за умиращото и ...

През четиридесетте години на деветнадесети век френски търговец на вино Пласид Капо̀ (Placide Cappeau) пише поема, наречена Песен за Коледа („Cantique de Noël“ или „Minuit, Chrétiens“), а композиторът Адолф Адам (Adolphe Adam) създава музиката към нея.  Песента набира популярност във Франция, но бързо си навлича критики от страна на католическата църква заради „войнствения тон и съмнителната теология“. Независимо от критиките, френските християни продължават да я пеят. По- късно песента бързо става част от традиционния коледен канон в Северна Америка. Тя е написана по време, когато все още върви трансатлантическата търговия с роби. И думите в третата строфа наистина могат да се приемат като политически бунт. Оригиналът на френски носи следния смисъл: “Изкупителят е преодолял всяко препятствие. Земята е свободна, а небето е отворено. Той вижда брат там, където е имало само роб. Любовта обединява тези, които желязото бе оковало.” Американски проповедник на име Дж...

 Шелдън Ванакен “Сурова милост”  В книгата си “Сурова милост” Шелдън Ванакен описва в увлекателни детайли бавния си път към християнството. Истинско удоволствие е да четеш болезнено откровен разказ- автобиография и да виждаш през неговите очи пътят му към Светлината. Следният откъс е от времето, когато той и съпругата му Дейви решават все пак да отделят време да изучават по- задълбочено християнската вяра, след редица дискусии със състудентите му в Оксфорд: “Порази ни едно важно прозрение - двама ни с Дейви - когато разбрахме, че нашите приятели, макар да бяха англикани, баптисти, римокатолици и лутерани, едно нещо много повече ги обединяваше- просто християнството, както би се изразил Луис - отколкото нещата, които ги отличаваха.  „И всички те са толкова… толкова щастливи в своето християнство“, каза Дейви.  А аз отвърнах: „Възможно ли е, как мислиш- това щастие - да е онова, което се нарича„ християнска радост?“ Същата вечер написах в нашия дневник: Най-добрият арг...

  Честъртън - Orthodoxy  Глава IV—Етиката на приказната земя (The Ethics of Elfland) (откъс) “В приказната земя имаше истински закон;  закон, който можеше да бъде нарушен, защото определението за закон е нещо, което може да бъде нарушено.  Но механизмът на този космически затвор беше нещо, което не можеше да бъде разрушено;  защото ние самите бяхме само част от неговия механизъм.  Ние или нямахме способността да правим определени неща, или бяхме предопределени да ги правим.  Идеята за мистичното състояние почти изчезна;  човек не можеше нито да има твърдостта да спазва законите, нито забавлението да ги нарушава.  Големината на тази вселена нямаше нищо от онази свежест и ефирност, които ние възхваляваме във вселената на поета.  Тази съвременна вселена е буквално империя;  т.е. тя е огромна, но не е свободна.  Човекът влиза във все по-големи и по-големи стаи - всичките без прозорци, големи стаи с Вавилонска перспектива;  но ...

  Честъртън - Ортодоксия   ГЛАВА IX. - Авторитет и приключенеца    Със сигурност помня този конкретен психологически факт; че в моментите, когато най- много бях изложен на женския авторитет, бях и най-изпълнен с плам и приключения. Точно защото, когато майка ми казваше, че мравки хапят, те наистина хапеха и защото снегът идваше през зимата (както казваше тя); затова за мен целият свят беше приказна страна с прекрасни изпълнения - сякаш живеех в някаква еврейска епоха, когато едно след друго пророчества се сбъдваха. Като дете излизах в градината и за мен тя беше страховито място, точно защото имах представа за нея: ако нямах идея за нея, тя нямаше да е страховита, а щеше да е опитомено, кротко място. Някаква пустош без значение дори не е впечатляваща. Но градината на детството ми беше завладяваща, точно защото всичко имаше конкретен смисъл, който можеше да се открие на своето време. Сантиметър по сантиметър можех да откривам какво представляваше грозната форм...