Here for such a time as this

Такааааа… Сряда вечер е – същия час, същото събиране , същите хора, както винаги – библейско изучаване… Кажи речи, влезли сме в руслото на някаква рутина. Ама как го избра Стефан този текст?!? Труден е , както каза той. Галатяни , глава I . 1. От Павел, призован да бъде апостол не от хора, нито изпратен чрез някой човек, а чрез Исус Христос и Бог Отец, който възкреси Исус от мъртвите. 2. Това писмо до църквите в Галатия е и от всички братя и сестри, които са с мен. 3. Благодат и мир на вас от Бога, нашия Баща, и Господ Исус Христос, 4. който принесе в жертва себе си, за да премахне греховете ни и да ни освободи от покварения свят, в който живеем. Това бе волята на Бога, нашия Баща. 5. На него да бъде слава за вечни векове! Амин. Но… дотук с обичайните неща: 6. Изумен съм, че толкова скоро обръщате гръб на Онзи, който ви призова чрез Христовата благодат, и се насочвате към друго благовестие. 7. Друго благовестие обаче няма. Има само хора, които ви объркват и се опитват да преиначат Благ...

Гори от кестени , поля с бадеми… Килими от пожълтели листа. Прегърбените хълмове са уморени под товара на гробове и тъжни цветя. Нападат хапещите спомени- непрежалените загуби и битки, молебени и жътви неизмолени, неподарени с обич китки. Сълзи пред прага на смъртта- земята, черната, че се отваря. Такава е във Петрич есента – човек любим, пламъче живот – догарят. 20.11.2008

Емили Дикинсън има способността да се изразява както никой друг. Всеки път когато чета стиховете й се прехласвам. И макар, че се клатушка между радостта и отчаянието (то пък кой ли не го прави), и двете крайности й отиват. Стиховете й са свежи и леки- няма задръстване от думи и преплитане на идеи. Как да не се насладиш на такава елегантност. * * * – “Към мен?” Но аз не те познавам никак – и твоят Дом къде е? – Аз съм Исус – последен от Юдея – сега съм в Рая. – Карета имаш ли да ме откараш там? – Достатъчни са моите Ръце, на мойта Мощ се довери. – Но аз съм грешница. – А аз съм Прошката. – Съвсем съм дребна. – Най-дребният щом дойде там, се оценява за най-голям. Ела и в моя Дом се настани. Емили Дикинсън

Отдавна не съм писала тук. Ежедневието ме върти в някаква центрофуга и ми е нужно време да избистря ума си. Тази сутрин нещо се изживявам - тип Наполеон – много дейности по едно и също време. Два- три залъка закуска, дълго горещо кафе ( три в едно) , обличане за църква, Васи (малкият ми син иска да редим пъзел), а между глътките кафе хвърлям по едно ухо и едно око към телевизора – дават „Сблъсък”. Това предаване е представителна извадка на това на какъв хал е обществото ни. Днес спорът е между ромка и българка – трябва ли жената да ражда от малка или не, коя възраст е ранна и коя не. Е, познайте кой коя теза поддържаше. Интересното е, че въобще не се заговори за семейство или брак. Не догледах шоуто – то ти трябва неистово търпение да го изгледаш цялото. Така, че тръгвам за църква. Ооо, църква – там е коренно различно, нали – то чистота, то сияние, то щастие, святост, перфектни семейства, разумни младежи… да се ненагледа човек. Да, ама не – все едно още съм в тъпото шоу. Почти не долав...

Бъдещето изглежда толкова несигурно. Даже днешният ден е с неизвестен край. Зад мен стоят 1300 години история: войни и мир, робство и свобода, тоталитаризъм и демокрация... Сякаш България е малка лодчица в необятен и недружелюбен океан. А така я обичам тая земя, напукана и набраздена като ръцете на добрата ми баба! В планините посечени дръвчета стоят като войници на своя пост, реките шумолят сякаш разказват приказка на заспиващо пеленаче. А морето и горещият пясък галят стъпалата и ръцете ми така, както само моята майка умее. ... така я обичам тая земя, че чак страшно ми става. Някаква тревога се е свила като буца в гърдите ми. Какво ли я чака моята крехка България?!

Много харесвам Емили Дикинсън. Едва ли съм единствената наоколо. Нали? 947 Удари ли камбаната- все питам: За какво? Душа е тръгнала към Бога- Отвръщат с тъжен тон. Тъй скръбно ли е в небесата? Звънът би трябвало да бъде весел- щом е заминала Душата към Небето- това е начинът най- подходящ да известиш Добрата новина. 1864г. ...стиховете й сякаш имат пулс, всяка дума е като поет дъх, като стон, въздишка, възклицание, като вибрация във въздуха, която търси някой настроен на същата честота...

До скоро си казвах - да съм българка е истинска гордост за мен. Но само до скоро... Сега мисля друго. Имам ли право да се гордея с отминали подвизи? Да се кича с нечия чест? Да си приписвам хилядолетна народна история като лична? Мога само да се възхищавам от историята на моя народ, да я разказвам с плам и страст, но ако има с какво да се гордея, то ще да е моите деца, а не предците ми. И , Бога ми, дано моите предци да има с какво да се гордеят заради мен. Защото човек е отговорен за своите дела и тези на децата си. Длъжен е да носи срама на своите грехове и тези на децата си. А колкото до предците – длъжни сме да учим от паденията и възходите им, да ги разказваме, да ги помним, да не забравяме. А във ден на равносметка дано поводите за гордост са повече от причините за срам. И все пак аз съм българка... Историята на моя народ е моя история. Дано моят живот да е достойна част от нея.