Here for such a time as this

Бъдещето изглежда толкова несигурно. Даже днешният ден е с неизвестен край. Зад мен стоят 1300 години история: войни и мир, робство и свобода, тоталитаризъм и демокрация... Сякаш България е малка лодчица в необятен и недружелюбен океан. А така я обичам тая земя, напукана и набраздена като ръцете на добрата ми баба! В планините посечени дръвчета стоят като войници на своя пост, реките шумолят сякаш разказват приказка на заспиващо пеленаче. А морето и горещият пясък галят стъпалата и ръцете ми така, както само моята майка умее. ... така я обичам тая земя, че чак страшно ми става. Някаква тревога се е свила като буца в гърдите ми. Какво ли я чака моята крехка България?!

Много харесвам Емили Дикинсън. Едва ли съм единствената наоколо. Нали? 947 Удари ли камбаната- все питам: За какво? Душа е тръгнала към Бога- Отвръщат с тъжен тон. Тъй скръбно ли е в небесата? Звънът би трябвало да бъде весел- щом е заминала Душата към Небето- това е начинът най- подходящ да известиш Добрата новина. 1864г. ...стиховете й сякаш имат пулс, всяка дума е като поет дъх, като стон, въздишка, възклицание, като вибрация във въздуха, която търси някой настроен на същата честота...

До скоро си казвах - да съм българка е истинска гордост за мен. Но само до скоро... Сега мисля друго. Имам ли право да се гордея с отминали подвизи? Да се кича с нечия чест? Да си приписвам хилядолетна народна история като лична? Мога само да се възхищавам от историята на моя народ, да я разказвам с плам и страст, но ако има с какво да се гордея, то ще да е моите деца, а не предците ми. И , Бога ми, дано моите предци да има с какво да се гордеят заради мен. Защото човек е отговорен за своите дела и тези на децата си. Длъжен е да носи срама на своите грехове и тези на децата си. А колкото до предците – длъжни сме да учим от паденията и възходите им, да ги разказваме, да ги помним, да не забравяме. А във ден на равносметка дано поводите за гордост са повече от причините за срам. И все пак аз съм българка... Историята на моя народ е моя история. Дано моят живот да е достойна част от нея.

Една стара българска приказка разказва как един глупав цар решил да избие всички старци в страната си защото не можели да работят и според него нямало полза от тях. Така той наредил на всичките си поданици да убият старите си родители. Един от болярите чул заповедта и се прибрал у дома разплакан. Разказал на стария си баща каква е наредбата на царя и скрил баща си в мазето на тъмно и скришно място. Минали години. Реколтата едно лято изгоряла в суша и пожари. Народът изял всичко през тежката зима. Не останали дори семена за посев. Царят изпаднал в паника, народът също. Тогава младият болярин станал пред събранието и казал: ако разровим мравуняците и извадим всички семена които мравките са събрали през годината ще има достатъчно за посев. Всички се учудили от умното и просто разрешение на огромната криза, а боляринът казал: - Не е първата тежка година която мъдрия ми баща е преживял. Той ме научи на всичко, както и ми даде този съвет днес. ... Е , за нас тези години почти отминават. Ще д...

Току що ми сервираха неприятна новина. Много съм ядосана и ми се иска някой да го отнесе. Естествено няма кой но затова пък... тази сутрин рано, рано прочетох това стихотворение от Валери Петров преди да ме изненадат неприятно лошите вести. Е, точно навреме. Божа работа: Добрите писма Толкова радост извика писмото с добри новини! Гледам клеймото на плика и пътя му смятам във дни. Мисля си: значи, когато бях вчера така натъжен, листчето, с радост богато, е вече летяло към мен. Значи, така ни се струва понякога черен светът. Хора, недейте тъгува – добрите писма са на път!

Много съм мислила за тези етикети, които си слагаме на реверите и се гордеем все едно сме направили откритие или все едно сме платили със собствената си кръв за тях: Протестант Православен Евангелист Методист Баптист Петдесятен Католик И още, и още... И се получава нещо подобно : Аз съм евангелски християнин , мои близки са православни християни, а част от роднините ми са католически християни . Ако наблягаме на прилагателните в тези изрази, не поставяме ли Бог надолу в стълбицата. Не е ли общото между нас по- голямо от различното? Та някой да ми обясни: Ние, протестантите, в Христос ли вярваме или в отрицанието на всичко различно от нас? Дали живота ни се върти около Христос или се свежда до върл протест срещу всеки обичай, всяка вяра, всичко човешко. Мислите ли, че имаме повод за гордост с тази убеденост, че сме сол и светлина на света ( без света да го вижда )? Или по- скоро сме такава сол, че вгорчаваме живота на близките си и сме такава досадна светлина, като лазерчетата на д...

Точно на Сирни Заговезни или Прошка както ми е известно на мен, бяхме на църква във Самоков, ромския квартал. Да ви призная честно съм много впечатлена. Едва ли някой ги е обучавал как Лутер и Уесли са превръщали популярните кръчмарски песни във хваление за Бога с нов текст естествено. Но на някой там му е хрумнала тази идея и явно работи добре защото хората се наслаждаваха на песните от сърце. Те ни разказаха за служението си: как ходят в местната болница и носят плодове и мляко на болните деца и как хранят вдовиците и сирачетата в своето общество. Как тези бедни и неуки хора са разбрали ценното в живота и са далеч по- успешни на духовното бойно поле?! Много просто е като го видиш: слушаш Христос със сърцето си, забравяш собственото его, не се големееш и не се преструваш на това, което не си. И ако за нас културата и новото време са извинение, за тази църква те са инструменти за служение. Пак ще кажа – впечатлена съм, а това ми се случва все по- рядко.